сряда, 7 декември 2011 г.

ИСТИНСКИ ЛЪЖИ

Харесвате да ви лъжат нали? Май никой не обича истината като се замисля. 
Лъжем за всичко, лъжем се един друг, лъжем себе си. Лъжата е станала толкова голяма част от нас, че истината се е превърнала в лоша дума. Признак е на лошо възпитание. Лицемерието е част от съвременния морал и етикет. Обичаме да се обграждаме с хора които ни лъжат, ние също ги лъжем право в очите, че са страхотни и сме неразделни именно заради това. Всеки е подписал своя договор с дявола да бъде лицемер в замяна на всеобща народна обич и признание. И така живеем добре. Опитваме се да не мислим, честта, достойнството са думички от дебелите книги от библиотека „Класика“ потънали в прах в мазето заместени от модерните паници с готини камъчета, изсушени цветя и клони на модерните рафтове в хола купени от „Икеата“. Каним лъжливите си приятели на гости да охкат и ахкат от възхищение на вкуса ни който дори не е нашият, ами на някакъв скандинавски дизайнер. Лъжем дори онлайн където никой не ни познава. Скрити зад псевдоними и пак лъжем – кого? Себе си най-вече. Лъжата ни дава нов живот, нова самоличност. Не лъжем от страх, лъжем от суета, егоцентризъм. Ако някой ни каже истината право в монитора  го баннваме, маркираме като спамер, обвиняваме в лъжец. Знаем, че е прав и това ни вбесява. Кой е той да говори истината. Истината си е само наша и я крием дълбоко в мазето, потънала в прах, при книгите от библиотека „Класика“ останали от детството ни. Тогава бяхме честни, казвахме когато ни боли, когато ни е хубаво, когато мразим, когато обичаме. Сега не смеем. Няма да ни харесат. Важно ни е много мнението на другите. Мнение на хора които дори не познаваме. 
Лъжете! Истината не е модерна. Никога няма добра оферта за истината. Няма промоции и намаления. Истината не стои красиво в модерната ни кола, на рафта в модерния ни хол. Истината не може да ни плати сметката в модерното заведение. Лъжете и ще бъдете харесвани. Лъжете и ще ви обичат за което. 
Аз няма! Отивам да работя. 
Как лъжа а? :)

вторник, 6 декември 2011 г.

РЕКАТА НА ТАЙНИТЕ

Видях я един следобед, в кафе до офиса. Изглеждаше различно - усмихната, с искрящи очи. Не беше сама. Момчето с нея я държеше нежно за ръката, говореше й нещо след което се целунаха. Приятелката на най-добрия ми приятел.
Поръчвах си някакво фрапучино и ги гледах в отражението на огледалото зад бара. Видях я, че ме видя. Подскочи като ужилена и се премести настрани от момчето. Каза му нещо и си дръпна ръката от неговата. Наблюдаваше ме внимателно, не знаеше дали съм я видял. Изнервено помолих юнака с фрапучиното да побърза, че да се изнизвам моментално въпреки, че имах среща точно тук. Взимайки чашата излязох от кафето да пуша навън с концентриран поглед в напитката. Чувствах супер сконфузно, а вечерта имахме среща да се видим. Целият следобед не ми излезе случката от съзнанието. И двамата си ги обичах много като приятели, с всичките си кусури бяха готино семейство с две деца и винаги супер точни и отзивчиви. След работа естествено нищо не казах на жена ми, не исках този акумулатор на врата ми в реката на тайните да й го прехвърлям и на нея.
Бяхме се разбрали първо да ядем в няква пицария. Въпросната приятелка ме гледаше изпитателно цялата вечер. Познаваше ме отдавна и следеше всяка моя реакция. Знаеше ме, че съм саркастичен, ироничен, на моменти подигравателен, за това гледах да не си променям поведението, правех си стандартните майтапи с двамата, с моите и техните проблеми с децата и тн. Но и двамата усещахме електричеството във въздуха. Бях решил да бъда палячо, ще играя докрай пък каквото ще да стане. 
След седмица разбрах, че и той е разбрал. Обади ми се по-телефона, беше бесен .. искаше съвет или по-скоро да сподели. Беше му казал някакъв познат. Казах му да се вземат в ръце и каквото станало - станало, зрели хора са и имат и семейство а то трябва да преоритета. Проблема бил, че жена му много искала да разбере кой му е казал, а той упорито отказвал да си назове източника "не би клепало". Усетих отново камъка на врата от който точно си мислех, че съм се отървал. Сега тя твърдо мисли, че съм аз. Ни така, ни иначе. 
Май освен да остана в средата на реката с акумулатора на врата и да чакам да падне нивото, друго не се сещам!?

петък, 21 октомври 2011 г.

ИНТЕРАКТИВНО III част

Скайпът мигаше в долният десен ъгъл на десктопа. Не ми се занимаваше със Стефан вече, от 1 час му обяснявах едно и също и нямаше вдяване, а бях зарит с работа, та ядосано отворих скайп прозореца и написах нещо от рода „- виж, сега имам работа, пратих ти файла сутринта .. не ме занимавай“ и затворих белким свърша нещо днес. Уви след 2 минути скайпът замига пак .. отворих и онемях .. беше ТЯ! Един месец мина, от както просто каза „Трий ме“ и не бяхме говорили повече. Тогава си дадох сметка, че вместо на Стефан съм отворил съобщения към нея, която беше точно над него в списъка и съобщението ми се мъдреше в нейният прозорец. Съпер тъпо!

ТЯ: - Много оригинално, няма що!
АЗ: - Опааа, сори, наистина сбърках.
ТЯ: - Изтрий ме най-накрая, така няма да бъркаш!
АЗ: - Не искам!

Пауза от 20мин.

АЗ: - Как си?
Пауза от още толкова
ТЯ: - Добре.
АЗ: - ОК! Няма да те занимавам! Виждам, че си сериозна наистина. Чао!
ТЯ: - Чао!

Най-накрая реших, че наистина по-добре да я изтрия, така наистина няма да сбъркам – пък каквото и да означаваше това.
Така мина и седмицата, без грешки, нормалните ежедневни скучни задачки и рутина. До вчера сутринта.
Влизам сънен, измръзнал и кисел в офиса. Секретарката ме посреща с запечатано найлоново пакетче от „Спиди“ - За теб е, преди 5 мин го донесоха - каза тя.
Странно, не бях поръчвал нищо и не чаках нищо. Оставих го на бюрото и си направих кафе. Не бързах да го отварям – миришеше ми на работа, обикновенно клиентите пращаха така мостра рано сутрин и след около час идваше и телефонният разговор с обясненията, които ми вкисваха деня, да не кажа и седмицата.
Отваряйки плика обаче, не замириса на работа. Замириса на НЕЯ и то така, че секретарката от другия край на стаята се надигна и каза:  – Ммм Ванка на какво така хубаво замириса бе?
Усетих, че се изчервявам – измърморих нещо за приятелка и мостри и тн.
В пликчето на Спиди имаше една малка картонена кутийка с красива панделка. Нямах вече никакво съмнение от кой е. Докато я отворя целия вече целият миришех на нея – беше направо мариновала панделката с нейния любим парфюм. Изненадата обаче тепърва ми предстоеше. В кутийката имаше просто едно малко прозрачно пликче с още по-малки парченца от пъзел и то не по-малко от 80-100 бройки.
Изчистих горното чекмедже от контейнера ми под бюрото и изсипах парченцата. Колегите ми точно почнаха да се довлачват в офиса и щеше да е повече от идиотско да ме видят – редейки пъзел в работно време и то лъхащ на силен дамски парфюм. Редих по-малко целият ден. Уви пъзела не беше „купешки“ ами направен специално за случая, което правеше задачата ми бая сложна. Започнах от ъгълчетата и страниците, парченце по парченце, час след час. Кой знае как съм изглеждал кретенско отстрани, даже на няколко пъти чувах въпроси от рода: – Абе Ванка, какво му гледаш на това чекмедже цял ден?
Деня си мина в работа и пъзел главоблъсканица. Рамката беше готова, реших утре да се домъкна по-рано и довърша, че сън нямаше да ме хване. Виждаха се вече букви от послание на фона малки картинки на моторчета. Беше си поиграла определено.
На следващият ден, първи с час по-рано от всички с двойно кафе на бюрото и глава в контейнера – редя ли редя. Вече нещата бяха значително по-лесни и накрая картинката изплува пред мен.
Текста беше „НЕ МОГА ДА ТЕ ЗАБРАВЯ“ а отдолу
следният линк:



Май трябваше да взема решение аз този път.
Жалко, че я изтрих!



понеделник, 10 октомври 2011 г.

ПОНЕДЕЛНИЦИТЕ ВСЪЩНОСТ НЕ СА ЛОШИ

Вчера вечерта приятно ме изненада един приятел. Дойде направо в къщи, без телефони преди това, без предварителна уговорка. От 4 години е в Англия и не си беше идвал до момента. Извадих веднага една бутилка с водка от фризера, едни мариновани шпроти .. и заседнахме от рано рано. Супер доволен от живота си там, започна с хвалбите – мениджърско ниво в голяма компания, над 4500 паунда месечно, в момента си купува къща, та сега си беше дошъл да си продаде панелката от 90кв/м. Купил нова Зефира на жена си там – директно кеш от магазина, 6 байка последен писък – за екстремно каране в планина, за шосе, за в града, 2 за децата и един с кошничка за жена му. Частна детска градина за малкото, частно училище за голямото дете. Зимата в немските алпи, лятото на Ибиса. Приказка направо! Израдвах му се искрено. Много усилия положи за да замине, а и си заслужава всичко това – голям професионалист си е в областта.
След 3-та водка обаче разговорът ни премина в различна светлина. Ентусиазмът и еуфорията постепенно изчезнаха, лицето му се промени. Тъга изпълни вече задименият ми хол. След всичкото искренно хвалене и споделяне на житейският си успех там, водката явно надделя и английският житейски пейзаж стана доста по-различен и за двама ни. Голямата триетажна къща която купуваше в момента се превърна в малка такава, слепена до други 30, но за сметка на това цената била 650 000 паунда. 6-те байка стояли самотни още с найлончетата в мазето – нямало планина наблизо, нямало време за тях а и непрекъснато валяло или духало силен вятър и било доста студено. Частната детска градина на малкото лапе струвала 600 паунда на седмица, както и частното училище на голямото . Почивките се превърнаха в 5 дневни такива от които 2 дена минавали в път. Останалата част от живота му там започвала в 5:30 сутринта с закуска и кафе в колата през единият час и половина в задръстването, 12 дълги часа в офиса. Час и половина обратно към дома. Заспивал още на масата докато вечерял. Секс не били правили с жена си от месец и нещо, а последният път дори за малко да заспи, та жена му сама се обслужила. За излизане вечер с приятели не стана и дума, защото нямали такива а и не можели да си позволят да наемат жена да гледа децата. Към края на бутилката с водка нещата станаха още по-тъжни и депресивни. Питах го – добре де, защо не се върнат? Хванал се бил на хорото – засега нямало вариант, а и тук нещата били „шит“
Тогава се замислих кое точно е „шита“. Към какво се стреми човек в крайна сметка, какво губи и какво печели по пътя.
Изпратих го до таксито, купих си нова кутия цигари от денонощното, запалих една от 3 пъти по-евтините за сега от тези в Англия и се замислих какъв късметлия съм в крайна сметка за разлика от него. Утре е понеделник, а ще спя до 8:30, ще отида пеша на работа, ще обядвам спокойно с колеги, ще си взема 4 пъти по-малката си заплата от неговата, но ще се прибера по нормално време в къщи, ще вечерям уникалната вечеря на жена ми, ще пия отлежалата домашна ракия на баща ми, ще ми дойдат приятели на гости и още от петък ще се махнем с децата от града и за един час ще сме в най-райското кътче в планината заобградено от вековни борове и много приятели. И като се напия с тях, няма да плача на нечие рамо колко „шит“ е всичко ами просто ще засиля музиката.

петък, 7 октомври 2011 г.

ХОЛИДЕЙ


Мартин, сложи нова касетка в двукасетъчното Хитачи. На другата Фреди се раздираше за чупене на някаква свобода дет много не разбирахме, но всички бяха пощурели, а купона може би беше към своя край, тъй като Иванов от долния етаж, беше ОФ отговорника и се бяхме разбрали – 22:00 часа и пълна тишина, иначе зъни на Александров – кварталния плешив ушев. Чиниите със сандвичи бяха полу празни, шкафчето с корекомския алкохол отдавна разбито и пресушено. А аз си чаках блуса да поканя Надя.
Последни акорди от Куин и започна моята песен. С леко изпотени длани, се насочих към диванчето с женките и протегнах ръка към Надя. Беше страхотно. Първият танц, никога няма да го забравя. Исках „Холидей“ на Скорпионс да звучи безкрайно. Не приказвахме, само опрели уше в уше с Надя, а аз не смеех да помръдна ръцете си от кръста й. Странно танцувахме тогава „блус“, но беше хубаво.
Няма да забравя и Марто, който ми смигна саучастнически. Беше проучил любимата песен на Надето, изолира един съученик който я „сваляше“ цялата вечер. Направи всичко. Беше страхотен приятел.
Всичко това изплува от нищото, 25 години по-късно просто ей така от парче в плейлистата ми на Уинампа. Марто го няма отдавна. Остана си на 18, застрелян от някакъв психар в родната казарма. А Надя? Усмихва ми се от станата във Фейсбук, но и тя май остана на онзи купон в 6-ти клас. Само песента си остана същата.
Пускам си я отново. Страхотна е!

вторник, 20 септември 2011 г.

ИНТЕРАКТИВНО II част

Тя: Миличък?
Аз: Mхмм?
Тя: Tова "да?" ли трябва да е?
Аз: Да, сори правех нещо
Тя: Искам да ти кажа нещо
Аз: Слушам те с интерес
Tя: Tова са последните думи от мен към теб
Тя: Tози път съм сериозна
Тя: Не става просто
Тя: Различни сме си, видя се
Тя: Не ми се чака да се сетиш, че спомена, че искаш да се видим
Тя: Не ми се проси любов
Тя: Не е е за мен това сори
Тя: Не е за мен
Тя: Предпочитам да преустановим всякакви отношения
натоварвам се, сериозно
Тя: Цунки
Тя: Трий ме!

Не я изтрих. Страхотен човек е!

неделя, 18 септември 2011 г.

СЪРЦЕ В КИБРИТЕНА КУТИЙКА

Навремето един приятел използва тази фраза към друг мой приятел в една игра на карти -  покер май беше. Запомнил съм я тъй като много точно описва онова състояние на човек, когато му предстои да извърши нещо за което се иска воля, кураж или просто да не мисли и точно тогава нещо го спира, блокира сетивата, ума и тялото. Приятелят ми тогава казваше – „Ейй сърце в кибритена кутийка имаш” и всички се заливахме от смях, защото беше на място, остроумно и някак си го представяш много образно. Въпросният ми приятел доказа тогава, че неговото не е в кутийка, че имаше дързостта да зареже конфорта си и да преследва една мечта и да докаже на себе си и хората около него, че когато имаш смелостта, амбицията – нещата се получават. Беше на 30 години, когато ни каза един ден или по-скоро на тогавашната си артистичната приятелка – „Ще стана актьор” Отново се посмяхме много тогава, но той си остана сериозен. Днес е един от известните и най-търсени такива в България.
Преди време друг познат – моторджия, луда глава, побойник и свободен дух, ми напомни за същият израз. Бил единствения на плажа, който скочил в бурното море да спасява давещи се баща и син. Спасил първо детенцето, но връщайки се за баща му се удави. А малките кибритени сърчица стоящи на плажа - просто гледали. Самият той остави едногодишно дете и жена. Дали е постъпил неразумно, диво и непремислено или просто, когато човек има огромно биещо сърце в себе си, то не намира място, затворено там.
Питам се често, как човек постъпва слушайки сърцето си и как, когато се вслуша в разума. Кое е правилното? Живота често наказва сурово, когато последваш бързия и учестен сърдечен ритъм. Но ако ти се размине, наградата е голяма и само ти можеш да я оцениш истински. Последвайки разума награда няма. Има утеха, спокойствие и много въпроси, които остават без отговор да те измъчват завинаги. Питам се, дали пък няма компромисен вариант – в един случай да послушаш сърцето, а в друг да го скриеш в малката кутийка и да погледнеш на другата страна.
Питам се също, дали човек може да тренира сърцето си? Да го захранва с емоции за да порастне и стане голямо или не става по-този начин? Раждаме ли се с голямо сърце или то си е малко и стои там вътре на топло и сигурно и само конкретна случка и при само избрани човеци то става голямо и силно за да избухне за останалите като Супер Нова и посочи пътя, който всички биха искали да поемат, но не са имали смелостта.

петък, 16 септември 2011 г.

ИНТЕРАКТИВНО

Изговорило се е и се е изписало много за онлайн приятелствата, връзките, любовите и като цяло за комуникацията между хората. Онлайн можеш да кажеш всичко и нищо. Можеш да да бъдеш себе си а можеш да бъдеш и който си пожелаеш. Когато ти писне просто даваш лог-оф. Когато си весел слагаш усмивка, когато си тъжен – пак. Лицерието намира израз във каквато иконка си избереш, честността – също. И въпреки всичко, изненадите не липсват. Мислиш че познаваш някой а се оказва, че познаваш една мъничка и незначителна част от него. За добро или лошо онлайн интерактивността е новата библия в отношенията на хората, новата комуникация, новата емоция изплуваща от мътното и неясно блато на ежедневието в което всички сме толкова нагазили, че пътя обратно е далеч а мъглата стелеща се около нас ни е загубила безвъзвратно и единственото което ни остава е да продължаваме напред с протегнати ръце опипвайки напосоки да се хванем за нещо здраво което да ни задържи и помогне да се измъкнем. Вчерашен скайп разговор с една жена ми даде да се замисля над някой неща които съм направил и за тези които не съм. За това в какво се превърнах, къде се загубих в търсене на отговори на въпроси които не съм си задавал.
След 5 дневно онлайн мълчание след скарване разговорът ни започна така:

Тя: Твоя човек, страхотна работа е свършил!
Аз: Ооо ти ми говориш!
Тя: Егаси реакцията!
Аз: Аз поне имам някаква.
Тя: Обичаш ли ме?
Аз: ?
Тя: ОК!
Аз: Какво ти става?
Тя: Ей за това говорим! Давам си сметка, че всъщност с теб никога не сме се разбирали, много е странно, наистина сме супер различни, можеш да ме изкараш от нерви от това, че пишеш упорито неграмотно, през това, че никога не се сещаш да ми отвориш бутилката с минерална вода до това, че винаги пропускаш да оцениш жестовете ми с елементарно внимание към мен. Дразни ме, че си супер проникновен за грешките и недостатъците на другите, а ти ги правиш увеличено по пет.
Тя: Слушаш ли ме въобще?
Аз: Ооо да, даже си водя бележки!
Тя: Винаги вадиш прекрасното си чувство за хумор в неподходящ момент.
Аз: Ами стана много сериозно нещо
Тя: Обичаш да се държиш несериозно, за по-безопасно!
Аз: Добре де, накара ми се и сега?
Тя: Офф, друг път ще се обясняваме, като сме на кеф.
Аз: Е поне нещо хубаво можеше да ми кажеш.
Тя: ОБИЧАМ ТЕ!
Аз: Казах хубаво, не стряскащо!
Аз: И след 200 символа негативизъм по мой адрес – 8 мислиш, че ще оправят работата?
Тя: Ебаси, "обичам те" винаги минава би трябвало да неутрализира споделянето на неприятните истини.
Аз: Не и при мен!
Тя: Аз за това те харесвам! Нищо при теб не е като при другите, толкова си чувствителен и пълноценен като емоция, че другите само могат да се учат от теб, знаеш супер енергия имаш,
истински мъж в много неща и чисто физически си супер красив всичко ти е както трябва
пък и си майстор в леглото правиш най-невероятната орална любов на света! Имаш страхотна кожа, мега чувствен мъж това си е рядко срещано, ръцете ти са егати съкровището
силни, мъжки, гладки, истински с едно докосване разтапяш просто и си супер адекватен на всякакви теми, можеш да разсмееш и да разревеш човек за две минути.
Аз: Това ще си го запиша някъде. Хареса ми!
Тя: Смей се ти!
Тя: Иска ми се да се върнем на фаза: Здрасти, как е?
Аз: Егаси, днес ме направи на щайга!
Тя: Ами ти си си!
Аз: Не ми дреме! Ама днес си крива и си го изля на мен!
Тя: Тръгвам чао!
Аз: Чао!

Човек няма как да проведе подобен разговор в реалността. Седя днес и чета лога на скайпа и всичко е на ръба между сюреализма и циклофренията. Да се смее ли, да плаче ли човек. Колко истини, откровенни неща могат да се изрекат когато не виждаш очите на отсрещната страна и всичко може да завърши просто с едно „Тръгвам – чао“ .
На мен обаче ми харесва, не знам за вас.

неделя, 11 септември 2011 г.

РОДЕН НА 4-ТИ ЮНИ

Още от 9 сутринта слънцето напичаше безмилостно площада. От близкото кафе собственика - Мигел излизаше за втори път сутринта да полива нагорещените плочки около масичките и да им минава по една кърпа въпреки, че нямаше и една прашинка.

– Как е Ристо? – с усмивка ме поздрави Мигел. Викаше ми Ристо от Христо ... много им е трудно на испанците съзвучните буквички една след друга.
– Днес e прохладно а? - шегувах се.
– Тепърва се почва, едно кафе те черпя? Обещал си ми карикатура – не пропускаше да ми напомни Мигел.
– Не съм забравил Мигел, имаш я! А кафето нека е „корто“ - обиждаше се много като му отказвам.
„Плаца Майор“ ми беше любимото място, много история имаше във всяка една плочка на този площад в центъра на Мадрид. Вече 3-та година всяка сутрин лятото разпъвах триножника с малки графики и акварелчета подготвени за преиждащите групи туристи. С Мигел бяхме станали добри приятели, неговото кафе а по обяд ресторантче беше наследствен бизнес вече 4-то поколение. Умираше си докато рисувам да седи зад гърба ми с бялата кърпа през ръка и да ми разказва за родителите си, дядовците си .. за Франко. Знаеше, че съм с много дясни убеждения, знаеше и за България много. Имахме много общи теми за разговори и прекарвахме чудесно в тези ранни сутрини преди първите рейсове с туристи да изпълнят площада. И двамата си имахме любими и омразни типове почиващи. Най-готини ни бяха немците – възпитани и любознателни пенсионерчета. Не коментираха цените или обслужването, с голям мерак пробваха да говорят на испански, и винаги оставяха повече пари както на него, така и на мен въпреки, че малките акварелчета и графики ги продавах за около 10 марки, винаги ми даваха повече в песети.
Най-ужасната част на деня беше когато се изсипеха американските туристи - „любимците“ ни с Мигел. Около 100 човека дигаха врява за 80 000 футболни запалянковци на Бернабео при гол на Реал, всичките ни бяха еднакви – белите огромни тениски със „оригинални“ надписи, карирани къси панталонки тип боксерки, бели кецове Найк обути на босо, огромни бели туловища и целите в лунички. Движеха са по 2-3ма, крещейки и викайки, винаги имах чувството, че приближавайки се към мен ще ме пометат като стадо бизони. Заговаряха ни без никакво притеснение на английски и оставаха с огромна почуда когато им отговаряхме на испански, а аз дори на няколко пъти на майтап и на български. Никога не седяха в кафето на Мигел, взимаха си по една торбичка от съседния МакДоналдс, огромна кола и обикаляха под сянката на площада изкупувайки картичките и магнитчетата от павильоните и със същия шум се изнасяха обратно към рейсовете. Един път едно семейство се настани на една от масичките на Мигел, за негов ужас си поръчаха 2-3 кока-коли, а за децата сладолед. Наизвадиха карта на града, разговорници и започнаха страшна полемика на къде първо да поемат. Не обърнаха никакво внимание на това къде се намират, на менюто предложено им от усмихнатия собственик, просто прекараха в шумни спорове около картата, дали „Корте Инглез“ е нагоре или надолу. Платиха сметката без песета отгоре, казаха едно „адиос“ и се насочиха към най-близкия изход от площада.
Това си беше ежедневие кажи-речи за Мигел и винаги коментираше, че рано или късно площада а и самия град ще се превърне в един огромен мол с американски боклуци. Прекарвахме вечерите заедно на по бира коментирайки изминалият ден преди да затвори, никога не ми позволяваше да си платя – казваше, че няма да забогатее от едната бира но се претесняваше, че нещата хич не вървят. Имаше си някакъв си негов поглед за света, който тогава ми се струваше доста странен и черноглед.
Преди да си замина, му подарих карикатурата която му бях обещал. Зарадва се страшно много и веднага тръгна да мисли къде да си я закачи в кафето. Обещах му след някоя друга година да го посетя задължително, но вече като турист. Сбогувахме се, беше страхотен човек.
Рядко се срещат такива хора – честни, работливи, гостоприемни и с много положителен заряд.
Минала година, първото ми нещо което направих идвайки в Мадрид по работа, беше да се отбия през площада. Бяха минали 10 години от последната ни бира с Мигел, бях сигурен, че ще е там. Дори не пих кафе в хотела. Нямах търпение да седна под прохладните колони на чистата мигелова масичка и да ми донесе „кафе кон лече“ и чаша студена вода.
Площадът си беше привидно същия - чист, подържан и огрят наполовина от ранното сутрешно слънце. Влизайки през най-близкия вход до кафето на Мигел, замръзнах от неприятната изненада. Кафето го нямаше. Съседното магазинче за сувенири също. Имаше просто една голяма витрина на магазин от известна щатска верига за дрехи. Спомних си за опасенията на Мигел. Поразпитах съседните заведения и магазинчета да получа някаква информация. Разбрах единствено, че преди 3-4 години всичко е приключило за работливият Мигел, продал е бизнеса и е напуснал Мадрид. Така и не научих нищо повече. Огледах за последно лъскавата витрина на бившето вече Mигелово кафене – гледка която вече ми е до болка позната и от родната София.
Купих си картички и магнитчета от близкото павильонче и реших да пия кафе другаде.

петък, 9 септември 2011 г.

ЧЕРИНАДЕСЕТ

Не бях виждал Иван от едно 5-6 години, а бяхме неразделни. Ожени се преди мен и загубихме се постепенно. Жена му набързо спря „лошите“ му навици – продаде си мотора, палатки, скъса с предишния с ергенски живот и с компанията.
Видяхме се случайно на Созополската ривиера в кръчмата където навремето изкарвахме почти всяка вечер. Беше с жена си и дъщеря си. Не можах да позная малката Руми беше станала на 14, но изглеждаше вече жена. Бяхме излизали преди години по парковете когато бяха малки децата, бях я возел на мотора. Но последните 5 години бяха оказали тотална промяна върху това момиче. Невероятно просто .. беше си изправила косата, дебела черна очна линия, нацупена муцка и тяло на модел. Единствено красивите и големи кафяви бяха все така хипнотизиращи и непроменени с времето.
Иван се зарадва много като разбра, че сме по едно и също време на почивка и то на едно и също място. Имахме доста да си говорим и разказваме. Жена му не беше много очарована обаче, хем май бях единствения от компанията който понасяше.
Вечерта интересно обаче минаваше страхотно, стари спомени, смях, доста ракия и салата премина през масата. Лошото обаче беше, че Руми ме гледаше странно цяла вечер. Не сваляше очи от мен. Мълчеше и ме гледаше през дебелата си очна линия с онзи поглед който кара един мъж да почне да заеква. В началото не обърнах внимание, усмихвах и се, питах я за училище от което тя се нервираше много. Хич не и се говореше за това. Викам си тежък пубертет я гони или някакви любовни драми, а и с родители на море едва ли и беше много забавно. Всичко това обаче до момента в който усетих крака и под масата. Настръхнах, погледа и вперен право в мен ми даде да разбера, че не беше без да иска. Скочих, щях да съборя масата направо, извиних се, че някаква оса ме е ужила, от което Руми умря да се смее. Отидох уж за лед до бара. Наплисках си лицето в тоалетната, вгледох се в отражението на огледалото. Чуствах се странно, ужасно .. вярно на 37 съм ... но 14? Ужас! А Руми изглеждаше като богиня. Не може това да ми се случва на мен. - Дръж се естествено - си казах и се върнах на масата. Но нещата вместо да се влошат, станаха направо безнадеждни. Руми ме посрещна вече видимо развеселена с думите:

– Чичо Жоре, тате каза, че си с нов мотор на морето. Хайде да ме повозиш утре, моляяя тее! Умирам от скука.
–  Ейй Жоре – каза Иван, - вярно ще я повозиш ли утре, на теб имам пълно доверие. Изкуква тук от скука. Ще ни побърка с майка и.
– Ами ОК, стига Миме да нямаш против – казах поглеждайки майка и с надеждата да и забрани. Имах лошо предчуствие за цялата история с возенето.
– Нямам против, ама само с каска нали? - рече Мария и ме погледна с онзи и поглед дет не подлежи на коментар.
– Разбира се – рекох – Руми, утре в 10:00 ще те взема от квартирата, ок ли си?
– Супееер! Страхотен си чичо Жоре, знам и къде искам да ме заведеш!
– Ако продължаваш с това чичо, никъде няма да те водя – пробвах да се пошегувам, ама ми се ревеше.

На сутринта я чаках според договорката точно в 10:00. Чувствах се супер неловко. Слезе с Иван и Мария които бяха нарамили плажните такъми. Изглеждаше просто покъртително красива. Пуснатата и коса падаше над голите и рамене, беше само по една тънка бархетна почти прозрачна рокля, която очертаваше по уникален начин красивото и тяло. Опитвах се да не я гледам. Нахлузих и каската и се разбрахме с Иван направо да се видим на скалите до Созопол след час. Подкарах към носа над „Веселие“, обожавам това място а и пътя е вече доста по спокоен заради новият такъв, който от Созопол отбива целия трафик директно към блатата на Приморско и Китен.
Руми ме стискаше силно през кръста, и въпреки вятъра усещах парфюма и, и мириса на косата и. Говореше ми нещо в ухото, но вятърът крадеше думите и, а може би и аз се правех, че не чувам. Спрях на ръба на издадената поляна над скалите. Гледката там винаги ме е замайвала с красотата си. Започнах да и показвам местността – скалата „Германката“, „Акапулко“, „Веселие“, „Смокиня“ и „Каваци“ в далечината. Но тя просто ме прегърна в гръб и хич не я интересуваше какво и говоря. Парализирах се. Обърнах се и я погледнах изпитателно в очите. Бяха притворени от слънцето и пак изглеждаха големи и дълбоки.

– Не съм вече малка – каза тя, целуна ме нежно и плахо.
– Руми, не! Недей сладка! - заеквах от вълнение, притеснение и срам може би. - Та аз мога да съм ти баща.
– Не искам нищо от теб. Просто ме целуни и прегърни! Винаги съм го искала! - целувайки ме за пореден път го промълви на милиметри от устните ми.


Карайки обратно не говорехме, беше се сгушила отзад в мен като малко дете. Спрях на скалите при Иван и Мария, извиних се, че ще пропусна плажа с тях, че ми изкочило някаква работа в Бургас и запраших незнайно и аз накъде. Спрях чак на някакъв „Лукойл“ до Царево. Поръчах си бира и седнах вътре на хладно под климатика. Не можех да си подреда мислите. Не беше редно, беше всичко сбъркано и грешно. Не можех да чувствам хем вина, хем адреналина от възбудата да не може да ми се абсорбира вече толкова време. Това момиче ме разсипа на малки парченца. Едни малки и неразбираеми парченца от един привидно никакъв пъзел който обаче едва ли някога ще наредя. Отпивайки от бирата се вгледах в стелажа с книгите от където ме гледаше изпитателно от корицата на една книга едно полу-голо момиче с надпис над главата „Лолита“.

четвъртък, 8 септември 2011 г.

ЛУНАТИЧНО

Време е за тръгване, вгледан в луната и замислен минутите се изнизват заедно с пясъка между пръстите ми. Остават само по-големите парченца от него залепнали по влажната ми длан. Всъщност са малки частички от нещо което преди е било голямо и значимо само по себе си. Днес те са малки и са се превърнали в пясък - ситен и незабележим като нас самите на фона на осеяното със звезди небе. Играеки си за последно за това лято с още топлия пясък, връщам лентата назад, искайки да видя по-ясно изминалата година. Септември някак си винаги ми е бил месец на равносметката. С отиването на лятото, умирането на цветовете и първите вече по-хладни вечери, мислите като че ли тръгват по-бързо, по-ясно и трезво. Какво се случи, какво направих и какво пропуснах.
Много неща се случиха и много не. Казах много неща и премълчах доста. Направих доста и пропасувах също толкова. Срещнах нови лица, но и пропуснах много други. Давах съвети, а правех обратното. Казвах много пъти да и толкова пъти не. Обичах много, но много и мразех. Почувствах много, но останах и безразличен много пъти. Нараних хора – някои разбраха, други не. Раздадох много, но не малко бях и стиснат. Пих много, но бях и трезвен доста. Бях добър а правех лоши неща. Исках всичко, а не го взех като ми се даваше. Гледах а не виждах. Слушах много а чувах малко. Говорех много, но и казах доста глупости. Мислех много, но не разсъждавах правилно. Бях прав в грешките си и грешах в правотата си. Обидих хора опитвайки се да ги разсмея – разсмивах и хора обиждайки други. Вярвах в много неща и бях атеист за други. Видях смъртта, но се радвах много и на живота. Болеше ме, но и бързо ми минаваше. Спях малко а проспах доста. Много неща приключих преди да съм ги и започнал.
Сетих се за много хора забравяйки други. Казах много пъти обичам а пропуснах много пъти да го покажа.
Време е да тръгвам за да дойда пак. Искам да остана, но няма смисъл, всичко ще започне на ново за да продължи по старо му. Луната разбърка голямото тесте с емоции, остава да си изтегля карта. Искам да е асо, но знам че пак ще е джокер и ще трябва сам да направя избора. Оставям тестето разбъркано – нека някой друг да раздаде картите. Знам, че по ми върви така, но не знам докога. И по-добре да не знам.

петък, 2 септември 2011 г.

НЕПРОСТИМО

Командировка и то не къде да е, а на морето! И то не с кой да е, ами с една от най-сексите жени които познавам. Останалите 3-ма колеги бяха просто безличен фон. Страхотен септември и страхотна гледка от терасата на хотелчето. Вечерното парти премина адски тъпо, след каране 6 часа в жегата и до 03:00 часа работа предишната вечер, 3-те водки макар и с много лед ме вкамениха направо. Отделно работната ни група се оказа слаба от към веселбата и споделянето на алкохолните емоции, а сам човек да пие – тъжна работа, та след кратко гласуване аз като единствен против се наложи да се съобразя с желанието на групата да се прибираме по стаите в отдалечения като санаториум хотел от цялата спиртуална атмосфера.
Поклатушвайки обратно си взех от отвореното магазинче 2 бири за лека нощ и седнах на терасата да се наслаждавам на гледката на спокойното море и песента на щурците. Тогава видях простряните черно-червени дантелени прашки на секси колежката точно пред моята врата от общата ни тераса. Какви мисли ми се завъртяха просто в главата, не е за разправяне. Стаята и още светеше. Дали да вляза със шут, да изхвърля другата колежка от съседното легло да спи на терасата. Тя едва ли щеше и да разбере, сигурно беше заспала с смарт телефона в ръце пускайки поредния си фейсбук статус, почти съм сигурен, че работи там на граждански договор.
Та стоя аз прав с бира в ръка между дантеленото изкушение на простора и светещата балконска врата. Нерешителност ме измъчва, какви ли ще са вариантите си мисля – шамар, крясък от рода „махни се пиян перверзник“ или просто едно „мммм не сега“
Лошо е човек да стои пред подобна дилема. Нямах никакво усещане каква е тази жена, бяхме нови новинички и двамата във фирмата знаех само, че в момента я желаех.
За това взех решение което беше най-лесното и пораженчешко – допих си бирата гледайки морето през финната дантела поклащаща се като паяжина на въжето и стремително се насочих към леглото.

Всичко това беше преди точно година и точно днес имах следния разговор с въпросната ми вече екс колежка по скайпа:

Тя: Ще ходите ли тази година пак (в командировка имаше предвид)
Аз: Не знам, май не.
Тя: Миналата година беше страхотно!
Аз: Ами не забелязах, изглеждаше като, че ти беше тъпо и скучно
Тя: Напротив, просто ми се видяхте доста сдухани или надути

Тогава не знам какво ме прихвана но и разказах за среднощната си миналогодишна дилема и разговорът продължи така:

Аз: Как щеше да реагираш?
Тя: Ами добре!
Аз: ??????
Тя: Ами да .. с едно наум де
Аз: Как да разбирам „добре-то“? Шамар? Писък че съм мръсник и перверзник?
Тя: Нее, просто щяхме да се понатискаме, не се прави!

Тогава ми се наложи да изляза на една среща и треснах скайпа – ядосан на мен си, на изпуснатия момент, на тъпата си нерешителност и на малкото водки дет пих. Знаех си че 2 текили за финал и нещата щяха да са различни. 
Непростимо!




четвъртък, 1 септември 2011 г.

БУРГАСКИ ВЕЧЕРИ

Друго е някак си, петък след работа да усетиш топлия още пясък на плажа. След едни 4-5 часа оцеляване по родните пътища успях да се добера жив до заветната табела - „Бургас – най-добрия град за живеене в България“. Аз лично имах за цел да поживея не точно в града разбира се, ами в близкия къмпинг, който от близо 20 години ползвам по предназначение. Закопавайки мотора до калниците в пясъка, от близката палатка едно семейство не вярващо гледаха, колко неща разтоварих от него – палатка, тента, спален чувал, малка масичка, сгъваемо столче, 25 метра кабел за ток и 3 двулитрови бири. Така или иначе останалите от групата тръгваха утре, та ми предстоеше една спокойна вечер сам с морето. Сглобих всичко точно с падането на ноща, изпих си едната бира, почетох малко от някакво плажно трилърче което си закупих от бензиностанцията и заспах като труп. Не знам колко съм спал, но се събудих от гърмежа или по-точно от изкривения звук на музика от нещо като радио тип ВЕФ. Толкова беше силна и така пращеше, че едвам разпознах „Фамилия Тоника“. Погледнах телефона 03.20 – горките деца от съседната палатка. Аз лично мога да спя и в дискотека, когато ми се спи, но любитството ми надделя, а и ми се допуши, та изпълзях от палатката и се опитах да разбера от къде идваше дразнещата музика. Оказа се бяло Опелче Астра паркирано с отворени врати до затворения ресторант на 50 метра. Дослушах „Един неразделен клас“ докато си изпуша цигарата и си легнах пак. Уви обаче не ми било писано да заспя. От съседната палатка детски рев разцепи мрака. Малкия ангел явно и той не хареса Фамилия Тоника. Майката беше бясна.
- Жоро, моля те отиди и ги помоли да намалят де! - викна ядосана тя на мъжа си.
- Абе не виждаш ли, че са някви пияни мутри, не искам проблеми – каза на свой ред събудения татко.
Стана ми криво, лапето хлипаше, бащата – мидичка, майката направи челна стойка да го успокои, ама я се пробвай да успокоиш дете в 3 часа.
Реших да се направя на рицар от приказките – нахлузих дънките и се запътих към дразнителите. Избрах обаче лош момент, беше почнала „Бургаски вечери“ и компанията крещеше по-силно от музиката. Приближавайки се към групата – вече съжалих, гледката ме смрази. 4-5 тежко пияни пенсионирани мутри и 3 кикотещи се парцала. Връщане назад нямаше, вече ме бяха регистрирали.

- Добър вечер, ще мога ли да ви помоля да намалите музиката, събудихте всички деца от къмпинга – казах гледайки да не ми трепери гласа. Най-големия от тях скочи като попарен и каза:
- Веднага спира, мъжки. Толкова ли се чува?
- Повече – набрал вече смелост реших да съм твърд до край. - Благодаря за разбирането и лека вечер – казах все пак любезно и се обърнах да си ходя.
- Абе Мите, тоя много отворен бре! - чух зад гърба си някой от компанията да казва на намалящият вече музиката великан.
- Ей рокера, я ела тука! – вече адресирано към мен. Спрях обърнах се и разгледах заядливеца – типичния нисък, слаб и злобно гледащ селски тарикат, смел заради огромните си приятели.
- Ела ти, ако имаш да ми казваш нещо! - казах и не мърдах където бях, гледах да имам простанство около мен. Онзи скочи почти през масата, но се спъна зловещо в стойката на чадъра и се изпльоска като жаба на плочките. Компанията избухна в смях, от което дребосъка полудя съвсем. Залитащ и разпенен се насочи към мен с още по-голяма стръв за отмъщение за накърненото достойнство.
- Е ся ти Ибах маматъ – разпенено се нахвърли към мен. Отскочих назад когато замахна, загуби равновесие и отново падна, този път още по-лошо.
- Кърлеж, ти се уби съвсем сам бре – кискаха се от компанията, а великана беше хванал през раменете „бияча“ и го влачеше обратно към масата.
- Готин, сори за разправията – избоботи добродушния гигант, слагайки контузения си приятел на стола, докато оня продължаваше да се пени нещо по мой адрес.
- Ела пиеш една мастика – поканиха ме от компанията.
- Мерси, но си лягам – непреклонен отказах и аз се отправих към палатката.
Детенцето се беше кротнало, гушнато в майка си ме гледаше с огромни разсънени очи.
- Бургаски вечери, всяка година едно и също – казах и се усмихнах на русото още хълцащо лапе.
- Мерси, че се намесихте – благодари ми жената. Ще пийнете ли нещо.
- Ааа не, благодаря! Но утре може кафе, няма да ви откажа – пожелах им лека или там каквото оставаше от ноща. 
Шмугнах се в палатката и се замислих над текста на „Бургаски вечери“ която още ми жужеше в главата:

..Бургаски вечери, рибарски мрежи
сръчно изплетени от тънка мъгла.
О, разкажете ми, от къде взехте
толкова синя, добра тишина. ..“


ОТ ЮЗЕР ТА НА ЛУЗЪР

Обедно време, седя и дъвча арабски телешки хамбургер с яйце на централна софийска уличка и си мисля за една приятелка която на скоро в своя блог написа тема със същото заглавие. Ставаше дума за нейните несгоди и „греди“ в интимните си отношения с различни мъже. Бива я много в оценката на хората и въпреки всичко, нещата продължават да не и вървят май. Не може да е толкова зле положението с бг мъжете си мисля, та решавам да огледам минувачите ядейки. Съсредоточен в бургера – гледайки да не се омажа целия в кетчуп и майонеза започвам да наблюдавам пъстрата мъжка половина минаваща по тази централна и оживена уличка. Мразя да гледам хората по принцип, завива ми се свят – даже една приятелка снощи ми каза, че съм изглеждал надут и високомерен заради това. Но както и да е, жертвам се и обзервирам аз минаващите типажи. Мислено започвам да си ги разделям на групи било по възраст, начин на обличане или благосъстояние. Картинката постепенно започна да ми се нарежда а резулатата ме подтиктна да седна и пиша. Та:

1-ви вид.
20-30 годишни - коса на нулата или гелосана сресана на гребенче, вежди задължилно оскубани на черта, гладко обръснати, джинсови бермуди надрани и подгънати над коленете, ликрени тениски с надрани щампи, обувки тип футболни за зала. Всичките гейо изглеждащи и държащи се подобаващо. - Трагедия!

2-ри вид.
Бързащи за някъде 30-40 годишни работяги – дънки/панталон неопределен тип в повечето случаи дълбоко дъно и неопределен номер, но не и точния. Изчистени и некрещящи тениски с якичка отдавна загубила формата си – коса внимателно сресана, гладко обръснати. Тяло никога не виждало спорт – тип амфора. - Тотално безлични!

3-ти вид.
БМВ – спортно, тунинг, тъмни стъкла. 25-35 годишни, задължително в черни тениски по тялото – големи очила да пазят кървясалите очи от недрожелюбното обедно слънце. Добре сложени, леко брадясали, голи глави или първи номер. Лошо гледащи, много мякащи и се съмнявам че могат да четат или пишат.

4-ти вид.
„Нигър уона би“ - новото поколение бели български негърчета – бейзболните шапки, огромните XXXXL тениски до земята и същия номер джинси. Там коментара ми е излишен освен, че ментално ми се приближават до 3-тия вид.

5-ти вид.
45-60 годишни - бавно и прегърбено ходещи мъже с торбички пълни със зеленчуци, хляб и кисело мляко. Провиснали тениски на райета с безформено джобче от което се показват кутия омачкани цигари от неизвестен производител. Тениската задължително е огащена в панталон от някой летен костюм отпреди доста години – най-вероятно от абитурентския бал на голямата дъщеря. Обувките са кожени зимен вариант, но обути с бял тънък чорап. - Гледката е потресаваща и тъжна.

6-ти вид.
Надути и високомерни костюмарчета, не говорещи си по между си, идеален маникюр, идеална подстрижка, обувки на цената на очакваната пенсия на мъжете от 5-ти вид.
Хапват вегетариански садвич с минерална вода. - Завършени нарциси!

7-ми вид.
Неопределен и трудно охаректеризиращ се – тук влизат, наркоманчетата и алкохолиците просещи точно 28 стотинки, уви долната възрастова граница вече под 30 според мен, клошарите, бездомните и безвредните умствено повредени личности.

Седя, наблюдавам и си мисля за моята приятелка, както и за другите жени – наистина не им е лесно, смея да твърдя че в България живеят най-красивите и различно изглеждащи жени на едно място събрани. Дояждам си бургера и гледам тази представителна извадка мъже пъплещи по тази голяма и централна уличка на София и разбирам защо вече множество жени търсят жени. Защо има толкова златотърсачки и жени с един крак на терминал 2 на Аерогарата.

Жалко!


сряда, 31 август 2011 г.

СЛЕД ЗАЛЕЗА


Небето е толкова ясно тази вечер, ще бъде и утре. Звездите изгряха със своята ненатрапчива, но собствена светлина. Иска ми се да докосна една от тях, да запазя този блясък в дланта си. Искам да докосна и теб, но няма. Ще бъда мъж. Всяка вечер затварям очи за да не виждам светлината. А тя е толкова силна. Ще сънувам облачно небе, а искам да съм като Икар, да полетя на високо, толкова на високо и да целуна слънцето, да прегърна света от изток до запад в обятията си както може само бог. Но не мога, аз съм просто мъж. За това ще отворя широко очи вглеждайки се в теб, лежаща в прегръдката ми – изгаряща и подпалваща и мен!

вторник, 30 август 2011 г.

АСАНСЬОР КЪМ НИЩОТО


Купонът беше отчайващо скучен. Добре, че беше взел със себе си най-добрият си приятел и новото му гадже. Момичето беше на страхотно, тъмно червена къса коса, огромни синьо-зелени дълбоки очи. Скулите и бяха допълнително подчертани от падащите по тях кичури коса по-дълго оставена над ушите. Излизаха тримата сравнително отскоро, прекарваха страхотно. Гери – така се казваше тя. Появи се внезапно в една гореща нощ на едно денонощно кафе зад Александър Невски, където двамата приятели често идваха след полунощ за по едно кафе, сандвич или просто защото не им се свършваше деня толкова рано през лятото. Нощите бяха най-хубавото нещо тогава и разбира се това момиче появило се отникъде. Двамата приятели седяха тогава сами на една от масичките, всичките им приятели се бяха пръснали вече по заведенията из града. Единият от двамата беше – хубавеца, атрактивния и отворен в свалките. Другото момче – доста по-свит, не обичаше новите в компанията, имаше си негов странен свят в който трудно допускаше някой нов. Хубавецът без много замисляне и бавене след като видя Гери – стана и отиде директно на нейната маса. Няколко думи и тя се присъедини към тях. Запознаха се официално. Не говореше много, но погледа и изпепеляваше. По-свитото момче, трудно издържаше на този поглед. Гледаше през нея а и мислите му бяха далеч, далеч. Предстоеше му да заминава. Не искаше, никак даже. Обичаше си всичко около него - града, квартала, къщата в която живееше, дори още бившата си приятелка. А и всичко при тримата се нареди както трябва, още на следващия ден хубавеца се обади на приятеля си и се похвали, че Гери вече е „негова“ - този му израз много дразнеше, беше си завършен нарцис и егоцентрик, но на момичета явно това много им харесваше. Излизаха 1-2 седмици заедно – обикновенно късно вечер след работа ... на по бира, билярд или просто се шлаеха безцелно в горещите вечери. И всичко това до вечерта на отчайващо скучния купон. Беше рожден ден на една приятелка на свития приятел, но всъщност си беше негово изпращане. Заминаваше в чужбина, поне за 3-4 години. Беше му тъпо, гадно .. очите му се пълнеха със сълзи непрекъснато, последната година беше гадна, имаше много емоции, тревоги и разочарования, но имаше и страхотни вечери и приятели. Искаше купона да свърши по-бързо, дори музиката в негова чест някак си звучеше по-бавна и скучна. Приятелят му хубавец отвреме на време го потупваше и се опитваше да му повдигне духа казвайки, че се „спасява“, че в БГ ставало гадно и без друго. Гери стоеше настрани от целия купон и някак си безмълвно го разбираше. Виждаше се по погледа и. Имаше я за добра приятелка, въпреки малкото време от което я познаваше. Разбираха се почти без думи.
Вечерта си беше вече към своя край .. повечето гости се разотидоха, останаха типичните пияндета които така или иначе си прекараха цялата вечер в кухнята. Гери и хубавеца успяха да се скарат на 2 пъти вече. Момчето нахлузи якето, сбогува се с рожденичката, махна на Гери и хубавеца и тръшна вратата след себе си. Натисна копчето на асансьора – нищо! Нито светлина, нито звук. Типично за осем етажен блок в краен квартал. Тръгна бавно надолу – залиташе леко а имаше 8 етажа. Запали цигара и продължи бавно. Чу зад себе си, тръшването на вратата на апартамента, стъпките по стълбите зад него. Спря и се обърна, беше Гери. Той се смути и изръси нещо от рода:
- Забравих ли нещо Гери?
- Да, мен! - блъсна го леко към стената и го целуна нежно, страстно. Опря челото си в неговото, дишаше учестено.
- Защо Гери? Защо сега? Защо не ми каза?- недоумяваше момчето.
- Защото нямаше смисъл, заминаваш. Луда съм по теб от първият миг в който те видях.
- Ами Иван?
- Иван е секси, но празен от съдържание. Беше повод да съм близо до теб. Исках да го знаеш преди да заминеш.
- Гадна си Гери! Гадна!
- Знам!
Гери го целуна, сълзите в големите и зелени очи тръгнаха по бузите и. Затича се обратно нагоре към купона без да се обръща.
Загасналата лампа на стълбището светна, чу се шумът на асансьора. Момчето тръгна бавно надолу, усети че фаса от цигарата му го изгаря между пръстите, беше забравил за него както и за всичко. Взе асансьора от долната площадка, но за на долу.

понеделник, 29 август 2011 г.

КОРАБЧЕТО С АЛЕНИТЕ ПЛАТНА


Телефонът на Силви звънна точно когато си тръгваше от морето - беше Стефчо, много го харесваше - диво, русоляво и доста разглезено хлапе на 14 години. Покани я на рожден ден същата вечер. Много се притесни, чудеше се какво да му подари. Стеф – както му викаше, си имаше всичко, даже май повече от всичко което може да има едно дете на 14. Попита татко си и майка си за съвет, но нищо не и допадна като идея. Беше момиче на 10, но си имаше вече свой мироглед, вкус и виждане по много въпроси. Реши да му направи нещо, баща и беше показал как се прави корабче от борова кора с мачти, платна. Намери подходяща такава, приготви си всичко необходимо и ги сложи най-отгоре в раничката. В колата щеше да има достатъчно време да го измайстори. Имаше си едно малко джобно ножче което си беше завоювала доста трудно от родителите си като позволение да ползва, приготви си хартийки за платна и тънко бяло конче за мачтите. През целия път роботи усърдно, дори успя да се пореже само 2-3 пъти. Наложи се да оцвети платната с червен маркер, защото ги изцапа от порязаните пръсчета. В крайна сметка, корабчето стана страхотно – тримачтово, с 7 миниатюрни алени платна и въженца между мачтите, имаше си дори и знаме.
Родителите и бяха възхитени, предложиха да минат да купят нещо друго, а това корабче да си го запази. Тя категорично отказа – знаеше, че Стеф ще го оцени и хареса или поне така се надяваше.
Рождения ден точно беше започнал когато с баща и дойдоха в специално резервираната пицария за повода. Всички се бяха струпали около рожденника в градината и раздаваха подаръците си. Силви беше доста претеснително момиче и се нареди последна. Баща и седеше отстрани и наблюдаваше с интерес. Родителите на Стеф бяха доста заможни и бяха организирали невероятен празник – балони, торти, пици, минимум 120 гости. Подаръците се сипеха като дъжд – айфон, последния модел на плейстейшън, нов професионален екип за хокей, зимни кънки, нов сноуборд за зимата а кулминацията беше покритото в градинта с бял плат и панделка – ново 250 кубиково АТВ Кавазаки което приличаше на огромен зелен скакалец.
Силви се почувства неловко и глупаво, искаше да избяга стискайки в ръчичка малкото корабче обвито в червена панделка. Стисна ръката на Стеф, целуна го срамежливо по бузката и му пожела под носле нещо. Стеф се зарадва, че е успяла все пак да дойде и остави подаръчето на Силви върху голямата купчина зад него.
Празника продължи както всички нормални рожденни дни – писъци на по-малките, големите разсипаха и изпочупиха сумати чаши, бореници по тревата, бой с торти и тотал щети на дрехите. Родителите на свой ред успяха да унищожат почти всичко като алкохол и ядене и с включването на автоматичната напоителна система в градината в 7 часа купона отиде към своя край. Силви отдавна задърпваше баща си да си ходят, момчетата бяха доста повече а наличните момичета или бяха твърде малки или доста по-големи и бяха доста кисели през цялото време и на нея и беше доста скучно а и същевременно доста разочарована, не толкова от мъничкия си подарък, колкото от вниманието на Стеф към нея. Качвайки я в колата, баща и се върна в ресторанта да провери дали нещо не са забравили – нещо му се губеше и той не знаеше какво, но беше убеден, че са забравили нещо. Излизайки във вече опразнената градина го видя. Малкото корабче – плуваше във стичащата се вода към канализацията.
Взе го, останало с една мачта и 2 платна, избърса го и го прибра в чантата. Знаеше, че не трябва Силви да го види. Влизайки в колата, тя го попита:

- Тате, Стеф дали хареса корабчето? Такива страхотни подаръци получи, че незнам!
- Сигурен съм, че го оценил – опита да и отговори с весела нотка баша и. - Важното е, че даде всичко от себе направяйки го, което струва повече от всичките подаръци накуп които получи Стеф.

На следващия ден баща и занесе корабчето в офиса си, постави го внимателно в шкафа и го загледа преди да затвори вратичката. На едното платно се виждаше отпечатъка от малкото порязано пръсче на Силвето. Беше наясно, че Силвето след този рожден ден няма да е същата, щеше да е порастнала преждевременно и разбрала доста за хората отколкото на него му се искаше. Знаеше, че всеки трябва сам да мине по този път, но някак си не му се искаше да бъде да бъде сега.


петък, 12 август 2011 г.

СВЕТЛИНИТЕ НА ГРАДА

Обичам мириса на ноща през лятото. Светлините оставащи зад мен на притихналия град. Тихото равномерно пърпорене на двигателя, сливащо се в една честота на сърцето. Не бързах, цялата нощ бе пред мен. Избрах последната бензиностанция напускайки изморения от горещата седмица град. Нямаше почти никой, нова и блестяща – има нещо романтично в бензиностанцийте нощем. Единственият светещ оазис на празната магистрала. Миризмата на нагорещения асфалт примесен с този на бензин винаги са ме карали да се чувствам добре. Сигурно до преди часове, е било лудница тук – петъците следобед са може би най-уморителни за тази последна бензиностанция на изхода на града.
Една студена вода, кафе и 3 цигари под чадърите на паркинга, бяха началото на дългоочаквания за мен край на седмицата и начало на няколко прекрасни дни. Загледан в отраженията в хрома на мотора ме изпълваше със спокойствие и хармония. Тревогите на делника останаха далеече в съзнанието ми. Точно мислех да ставам, когато на колонката спря една лъскава Тойота комби. Така и не им запомних моделите, но тази си беше от магазина, сигурно имаше още малките парченца найлон по седалките. Мъжа от колата изгони недружелюбно момчето на колонката което си предложи услугите, сигурно се претесняваше да не издраска нещо. Момичето с него от колата откопчаваше от задната седалка един полузаспал хлапак, който мрънкаше за нещо. Бащата сипа бензин видимо нервен и бързащ. Викна на жена си да побързат, че „нямало време“. Много интересно ми стана за какво точно нямаха време. Нямаше още полунощ а съдейки по препълнения багажник отиваха на море. Допих си кафето, загасих цигарата и точно се пресягах към якето и каската, когато до мен се приближи съненото хлапе и ме попита.

- Твой ли е мотора? Много е хубав!
- Мерси, на колко си години?
- На 6, ама есента ставам на 7- с гордост каза лапето отивайки да разгледа машината
- Внимавай да не се опариш на ауспусите - предупредих го.
- Татко имаше мотор, ама състезателен, но падна и го счупи и каза, че моторите са гадната работа, ама аз много ги харесвам.
- Мдаа опасни са малко, ти на море ли отиваш?
- Даааа, ама само за събота и неделя, че татко има работа.
- Е колкото-толкова – рекох, но ми стана мъчно.
- А ти на къде си тръгнал с мотора толкова късно.
- И аз на море, ама и аз само за уикенда. Днес бях на работа цял ден, а и обичам да пътувам нощем.
- Татко не обича, ама за да съм спял и да не го дразня – обясни ми лапето.
- Това за какво е? - попита юнака сочейки декоративния капак на въздушния филтър.
- Емилееее, тръгвамеее! - се чу гласа на бащата от Тойотата. Майка му точно излизаше от кафето и се приближи към нас. Хвана за ръка нервно лапето и го помъкна към колата. И тя бързаше.
- Чао Емо, весела почивка – викнах аз. Малкия се обърна и ми махна, без усмивка дори. Тойотата с превъртане на гуми излетя от безниностанцията, Емил беше залепил носле на прозореца все още гледащ към мотора и мен. Надявах се да му се спи, а не да е тъжен както изглеждаше.
Сглобих се набързо, и тръгнах по ширналата се празна магистарала умислен за Емил, за града, за изминалата седмица. Закъде се бяхме разбързали, къде по-рано да стигнем, какво по-бързо да направим?
Хубавото на карането на мотор е, че доста бързо вятърът, прогонва всички паразитни мисли. Всеки нов завой и пейзаж носи със себе си нов аромат, мирис и поражда чувство за свобода и покой! Часовете минаваха бавно в тон с проблясването на осевата линия и малките светещи очета по мантинелата. Неусетно дойде и онзи любим мой пейзаж – бледото синьо и розаво небе над малките хълмчета преди Бургас. Влажния сутришен бриз от морето минавайки през всяка пора на лицето действа по-ободряващо и от кафе.
Спрях мотора на твърдия пясък преди плажа, събух ботушите и нагазих в равното като тава море. Загледан в изгрева и замислен за малкия Емил. Дали вижда и той сега това което аз. Дали е щастлив като мен!

НЯМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ

Не ми разбивай сърцето ... за да не ти разбия очилата във формата на сърчица – както се пее в едноименната песен. Беше от момичетата които се помнят със стомаха, от тези които оставят белег ако си се докосвал до тях. Любимата и игра беше да бъде харесвана, играта на котка и мишка, играта на сляпа баба която винаги завършвала с разбит нос, вежда, дори нечие сърце. Нямало едно време мобилни телефони, но имало много време, време да чакаме в тъмното красивия и силует да се появи зад блока ... но той така и не идвал. Нямало едно време коли, но имахме крака да вървим с километри през ноща и да мислим какво не било наред, защо вървим сами ... глупави ли сме били, грозновати, странни, или просто твърде млади.
Но вчера ... вчера видях познатия силует, позната походка .. момичето с очилата във формата на сърчица. Не ме позна, или не искаше .. изглеждаше друга - променена, изморена и сама въпреки че не беше. Извърна глава, позна ме знам го и тя го знаеше, но я беше срам и тъжно за времето когато имаше очила във формата на сърчица с които разбиваше истинските такива. Може би вечер, тайничко отваря някое чекмедже и се опитва да събере малките парченца останали от тях и да си спомни имената на лицата оглеждали се в тях.
Защото утре може пак да срещне някой от тях на улицата и може би ще се престраши да го заговори, но дали няма да е късно и безсмислено.

ЩЕ МИ НАРИСУВАШ ЛИ КУЧЕ?

Вятърът разпиляваше косите по слабото и бледо лице, беше достигнала ръба. Бетонения парапет беше широк, качи се на него точно когато запъхтян излезох на все още лепнещия от жегата през деня мазутен покрив. Замръзнах, колената ми се разтрепераха, спрях да дишам. Усещах само прескачащия ми пулс в ушите. Извиках с пресъхнало гърло:

- Ани, чакай! Слез от там! - тя не се обърна, незнам дали ме чу, гледаше надолу. Малкото и слабо тяло се полюляваше от вятъра. Приближавах се много бавно към нея, страх ме беше да не я уплаша.
- Душа, айде да слизаме долу при другите, тъпо ми е сам – опитвах с някакви глупости да я разсея. Обърна се към мен и каза:
- Дали, ще боли?
- Теб не, но всички нас да. - казах и усетих буцата в гърлото.

Полетя с разперени ръце гледайки ме право в очите, затичах се към парапета, паднах на колена прегърнал студения бетон. Тъмнината я беше погълнала. Видях само жълтите мигащи алармени светлини на малката като кибритена кутийка кола долу.

Разведляваше се, треперех седнал на изгнилата пейка пред районното а мислите ми бяха още на онзи гаден, мазутен покрив следите от който имах чувството, че никога няма да се изчистят.
Някой ми подаде кафе и каза:

- Нямаш вина, направи каквото можа!
- Не, всеки има вина. Всички които я познавахме.

Тръгнах към спирката на трамвая, влачех голяма черна папка която нямах сили дори да повдигна. Вчера беше последния изпит, а днес 1 юли. Трябваше да го посрещнем на морето. Но предпочетохме този купон, в този 18 етажен блок. Дали имаше значение? Дали нещо щеше да се промени?
Седнах на пейката и подпрях папката отстрани. Майка с едно малко слабичко момиченце на 5-6 годинки се взираха в табелата с разписанието. Не бях пушил цяла вечност, запалих цигара. Зави ми се свят веднага след първото дръпване, тогава чух детското гласче да ми казва: 

- Ще ми нарисуваш ли куче?


СБОГОМ И БЛАГОДАРЯ ЗА РИБАТА


Бай Иван беше отворил и двете врати на двора на къщата, явно ни беше чул още като минахме чешмата на площада. Нямаше още 7 часа сутринта и големите камъни на паважа на Стария град бяха мокри и хлъзгави та пъплехме бавно по малките криви улички. Беше ни станало традиция около 24 май да отсядаме за по няколко дни на квартира при гостоприемният созополец. Къщата му беше със сравнително голям довор където си прибирахме моторите и 6-те стаи ни стигаха точно. Жена му Елена, беше сложила вече покривката на масата на двора и ни чакаше. Влизайки през дувара, Елена сякаш ни броеше с поглед, така и не свикна с гърмежа от ауспусите беше присвила очите, но се усмихваше както винаги. 

- И тази година шумни както винаги а? Ама нещо май оредявате ми се струва.
- Мдаа лельо Ленче – почнах аз, - Жорето онзи със жълтия мотор се ожени април и жена му нещо го е пристегнала. Как си ти? А добре заварила! 
- Бивам Ваньо, бивам .. ама бай ти Иван нещо хич не ме слуша напоследък.
- То ти за слушане ли си – се чу дрезгавия глас на отнякъде появилият се Иван. С вечната му избледняла моряшка тениска, рошава бяла коса и цигарата под пожълтелите мустаци дойде при мен и силно ме тупна по гърба.
- Как сте компанията? Разглобявайте се и сядайте на масата, е сега Елена направи мекици и айран.
Седнали под асмата започнахме надълго и нашироко историите от изминалата година. Имах чувството, че даже чайките на покрива спряха да се хилят и да слушат и те.
Бай Иван развълнувано ни разказваше за новоизлюпващите се хотели в новата част на Созопол, за далаверите със заменки, за заграждането с бетон стени и частни плажчета навъдили се все повече и повече наоколо.

- На нищо ни направиха спокойното градче. Абе кат искат лукзони хотели, да си ходят из Гърцията - оплакваше се бай Иван.
- И пак е по-спокойно още сравнение с на север – пробвах се да го утеша аз.
- Внучката как е? Ще помага ли тази година? - гледах да сменя темата, много харесвах Ани, беше на около 20 и всяко лято им беше на гости да помага, супер свястно дете.
- Амиии, замина с приятели в Америка на бригада, пари щяла да изкарва – тъжно каза бай Иван.
- Пустите му пари, само развалят хората – намеси се Елена, - Колко ще изкарат? Щели да мият раци в някакъв ресторант .. а 2-ра година архитект детето, златни ръце има, скъсва ми се сърцето като си помисля.
- Така си е лельо Ленче .. в материален свят живеем, по философствах аз.
- Стига бе Ваньо, я как си живеете вие, цялата група сте супер готини, един мотор, палатка, скромно го давате и сте щастливи нали? Не ламтите за удобства, лукс, пари – нали?
- Ами да ти кажа, всеки с мирогледа си – продължих аз, и се замислих защо харесвам толкова много това семейство.
- Бай Иванее, нали ще ни направиш чирози, както всяка година, на връщане ще минем пак от тук да си кажем чао и ще ги вземем. - направих си устата аз за поредна година. Бай Иван си беше известен с най-уникалните чирози от миджид в Созопол.
- Къв миджид бе адаш. Никва риба няма последните години, сабалем от 4 до 7 ... по една кофичка вече - нищо. Ма за вас все ще измисля нещо знаеш!
Прекарахме с компанията няколко чудесни дни в любимия Созопол, после се отправихме на юг – Варвара, Синеморец, Резово – едни от най-красивите и любими за нас места, уви с всяка измината година страховете на бай Иван се сбъдваха с пълна сила. Застрояването кипеше с пълна сила а заедно с това - боклуците, разбитите шосета и локални пътчета.
Последният ден, разбира се се отбихме през Созопол. Компанията реши да ме изчака на входа на града да не правим панаир точно по обедно време из тихият стар град. Приближавайки се към къщата на бай Иван, усетих, че има нещо нередно .. хлопнати капаци на прозорците, къщата изглеждаше празна както никога не съм я виждал. Изгасих мотора и потропах на малката желязна порта.
- Няма ги! - чух гласа на бабата седнала отсреща на тротоара продаваща бурканчета сладко от смокини.
- Къде са?
- Приеха бай ти Иван в болница в Бургас. Получи удар. Ти да не си Иван?
- Да аз съм .. добре ли е Иван?
- Незнам, чакай малко Ленчето остави нещо за теб. - стори ми се цяла вечност докато прегърбената жена не се върна. Носеше голям пакет увит във вестник.
- Ленчето, ми каза да ти го предам – от бай Иван е.
- Кажи какво е станало?
- Незнам синко, незнам .. май внучката решила да остане в пустата Америка, не беше на себе си последните дни бай ти Иван. Много си е обичаше. Все за нея говореше.
- Знам, познавах я .. е аз ще тръгвам, че ме чакат. Благодаря ти!

Седнах на мотора .. бях като гипсиран. Извадих телефона, намерих телефона на Елена. Стоях с палеца над зелената слушалка за набиране ... какво да кажа, как да почна .. усещах буцата в гърлото, страх ме беше да чуя лоши новини.
Набрах .. говорехме много .. помня само, че накрая единственото което успях да кажа беше

- Сбогом и благодаря за рибата.

МЕЧТАТА НА ИДИОТА

Така наричам модела на Мерцедеса с 4-те фарчета .. или по-скоро всички Мерцедеси май. Всъщност на колата май нищо и няма, даже напротив има доста неща заради които човек може да я пожелае. Интересното обаче, че човек не я желае заради някакви технически параметри и данни, желае я заради самото желание. Превърнала се в мечта на много хора които аз отъждествявам като идиоти. Идиоти защото имат мечта да имат кола и то Мерцедес. Всъщност мечтите са за да се мечтаят нали .. едни мечтаят за самолет други за хляб, но най интересни са ми мечтателите за Мерцедес. Те са особена порода мечтатели – имат руса едрогърда мечта, имат мечта да бъдат известни, да бъдат богати, няма значение с какво и те не знаят. Известни с това, че са известни, богати с богатство.
Много обичам да слушам мечтите на хората ... може би искам да си харесам някоя и за мен. Преди време се запознах с едно момиче което мечтаеше да изневери на мъжа си .. тази мечта не ми хареса, друго момиче искаше по-малък нос – тази по я разбрах някак си въпреки, че носа и според мен си и беше ок за разлика сигурно от мъжа на другото момиче. Първото ми се похвали, че е осъществило мечтата да изневери и било супер, другото пък си промени мечтата защото се влюби и се влюбиха в него и тя май забрави за носа. Чудя се коя от двете имаше по-идиотска мечта. Ще ги питам дали мечтаят за Мерцедес.
А вие за какво мечтаете? Mоже да си открадна някоя мечта.

ПРЕДИ ЗОРАТА

Една година познанство, една година искрено приятелство, една година от както влезе нежно с шут в живота ми – седя на изстуденият от климатика кожен диван и те гледам как сипваш бялото вино, как вървиш сякаш във въздуха към мен. Седя, гледам те и мисля какво се случи, от къде се появи. Не искам повече да си говорим, не искам да знам нищо за светът който те заобгражда. Искам да седнеш близо до мен. Искам да спреш гадния телевизор. Искам бялото вино да се стопли недокоснато. Искам времето да спре.  
Не искам да те обичам, не искам да те харесвам, искам те само такава каквато си в момента. Без грим, без задръжки, боса ходеща по тъмния под. Сгушена в мен на студения диван.
Това ни е последната вечер, последната нощ. После ще дойде зората и всичко ще продължи както си е редно. А тя бърза неумолимо. Шепнеш ми тихо в ушето да не тръгвам, да остана до сутринта. Искам, но не мога. Тръгвам преди зората.
Целувам те нежно!
Сбогом!