сряда, 31 август 2011 г.

СЛЕД ЗАЛЕЗА


Небето е толкова ясно тази вечер, ще бъде и утре. Звездите изгряха със своята ненатрапчива, но собствена светлина. Иска ми се да докосна една от тях, да запазя този блясък в дланта си. Искам да докосна и теб, но няма. Ще бъда мъж. Всяка вечер затварям очи за да не виждам светлината. А тя е толкова силна. Ще сънувам облачно небе, а искам да съм като Икар, да полетя на високо, толкова на високо и да целуна слънцето, да прегърна света от изток до запад в обятията си както може само бог. Но не мога, аз съм просто мъж. За това ще отворя широко очи вглеждайки се в теб, лежаща в прегръдката ми – изгаряща и подпалваща и мен!

вторник, 30 август 2011 г.

АСАНСЬОР КЪМ НИЩОТО


Купонът беше отчайващо скучен. Добре, че беше взел със себе си най-добрият си приятел и новото му гадже. Момичето беше на страхотно, тъмно червена къса коса, огромни синьо-зелени дълбоки очи. Скулите и бяха допълнително подчертани от падащите по тях кичури коса по-дълго оставена над ушите. Излизаха тримата сравнително отскоро, прекарваха страхотно. Гери – така се казваше тя. Появи се внезапно в една гореща нощ на едно денонощно кафе зад Александър Невски, където двамата приятели често идваха след полунощ за по едно кафе, сандвич или просто защото не им се свършваше деня толкова рано през лятото. Нощите бяха най-хубавото нещо тогава и разбира се това момиче появило се отникъде. Двамата приятели седяха тогава сами на една от масичките, всичките им приятели се бяха пръснали вече по заведенията из града. Единият от двамата беше – хубавеца, атрактивния и отворен в свалките. Другото момче – доста по-свит, не обичаше новите в компанията, имаше си негов странен свят в който трудно допускаше някой нов. Хубавецът без много замисляне и бавене след като видя Гери – стана и отиде директно на нейната маса. Няколко думи и тя се присъедини към тях. Запознаха се официално. Не говореше много, но погледа и изпепеляваше. По-свитото момче, трудно издържаше на този поглед. Гледаше през нея а и мислите му бяха далеч, далеч. Предстоеше му да заминава. Не искаше, никак даже. Обичаше си всичко около него - града, квартала, къщата в която живееше, дори още бившата си приятелка. А и всичко при тримата се нареди както трябва, още на следващия ден хубавеца се обади на приятеля си и се похвали, че Гери вече е „негова“ - този му израз много дразнеше, беше си завършен нарцис и егоцентрик, но на момичета явно това много им харесваше. Излизаха 1-2 седмици заедно – обикновенно късно вечер след работа ... на по бира, билярд или просто се шлаеха безцелно в горещите вечери. И всичко това до вечерта на отчайващо скучния купон. Беше рожден ден на една приятелка на свития приятел, но всъщност си беше негово изпращане. Заминаваше в чужбина, поне за 3-4 години. Беше му тъпо, гадно .. очите му се пълнеха със сълзи непрекъснато, последната година беше гадна, имаше много емоции, тревоги и разочарования, но имаше и страхотни вечери и приятели. Искаше купона да свърши по-бързо, дори музиката в негова чест някак си звучеше по-бавна и скучна. Приятелят му хубавец отвреме на време го потупваше и се опитваше да му повдигне духа казвайки, че се „спасява“, че в БГ ставало гадно и без друго. Гери стоеше настрани от целия купон и някак си безмълвно го разбираше. Виждаше се по погледа и. Имаше я за добра приятелка, въпреки малкото време от което я познаваше. Разбираха се почти без думи.
Вечерта си беше вече към своя край .. повечето гости се разотидоха, останаха типичните пияндета които така или иначе си прекараха цялата вечер в кухнята. Гери и хубавеца успяха да се скарат на 2 пъти вече. Момчето нахлузи якето, сбогува се с рожденичката, махна на Гери и хубавеца и тръшна вратата след себе си. Натисна копчето на асансьора – нищо! Нито светлина, нито звук. Типично за осем етажен блок в краен квартал. Тръгна бавно надолу – залиташе леко а имаше 8 етажа. Запали цигара и продължи бавно. Чу зад себе си, тръшването на вратата на апартамента, стъпките по стълбите зад него. Спря и се обърна, беше Гери. Той се смути и изръси нещо от рода:
- Забравих ли нещо Гери?
- Да, мен! - блъсна го леко към стената и го целуна нежно, страстно. Опря челото си в неговото, дишаше учестено.
- Защо Гери? Защо сега? Защо не ми каза?- недоумяваше момчето.
- Защото нямаше смисъл, заминаваш. Луда съм по теб от първият миг в който те видях.
- Ами Иван?
- Иван е секси, но празен от съдържание. Беше повод да съм близо до теб. Исках да го знаеш преди да заминеш.
- Гадна си Гери! Гадна!
- Знам!
Гери го целуна, сълзите в големите и зелени очи тръгнаха по бузите и. Затича се обратно нагоре към купона без да се обръща.
Загасналата лампа на стълбището светна, чу се шумът на асансьора. Момчето тръгна бавно надолу, усети че фаса от цигарата му го изгаря между пръстите, беше забравил за него както и за всичко. Взе асансьора от долната площадка, но за на долу.

понеделник, 29 август 2011 г.

КОРАБЧЕТО С АЛЕНИТЕ ПЛАТНА


Телефонът на Силви звънна точно когато си тръгваше от морето - беше Стефчо, много го харесваше - диво, русоляво и доста разглезено хлапе на 14 години. Покани я на рожден ден същата вечер. Много се притесни, чудеше се какво да му подари. Стеф – както му викаше, си имаше всичко, даже май повече от всичко което може да има едно дете на 14. Попита татко си и майка си за съвет, но нищо не и допадна като идея. Беше момиче на 10, но си имаше вече свой мироглед, вкус и виждане по много въпроси. Реши да му направи нещо, баща и беше показал как се прави корабче от борова кора с мачти, платна. Намери подходяща такава, приготви си всичко необходимо и ги сложи най-отгоре в раничката. В колата щеше да има достатъчно време да го измайстори. Имаше си едно малко джобно ножче което си беше завоювала доста трудно от родителите си като позволение да ползва, приготви си хартийки за платна и тънко бяло конче за мачтите. През целия път роботи усърдно, дори успя да се пореже само 2-3 пъти. Наложи се да оцвети платната с червен маркер, защото ги изцапа от порязаните пръсчета. В крайна сметка, корабчето стана страхотно – тримачтово, с 7 миниатюрни алени платна и въженца между мачтите, имаше си дори и знаме.
Родителите и бяха възхитени, предложиха да минат да купят нещо друго, а това корабче да си го запази. Тя категорично отказа – знаеше, че Стеф ще го оцени и хареса или поне така се надяваше.
Рождения ден точно беше започнал когато с баща и дойдоха в специално резервираната пицария за повода. Всички се бяха струпали около рожденника в градината и раздаваха подаръците си. Силви беше доста претеснително момиче и се нареди последна. Баща и седеше отстрани и наблюдаваше с интерес. Родителите на Стеф бяха доста заможни и бяха организирали невероятен празник – балони, торти, пици, минимум 120 гости. Подаръците се сипеха като дъжд – айфон, последния модел на плейстейшън, нов професионален екип за хокей, зимни кънки, нов сноуборд за зимата а кулминацията беше покритото в градинта с бял плат и панделка – ново 250 кубиково АТВ Кавазаки което приличаше на огромен зелен скакалец.
Силви се почувства неловко и глупаво, искаше да избяга стискайки в ръчичка малкото корабче обвито в червена панделка. Стисна ръката на Стеф, целуна го срамежливо по бузката и му пожела под носле нещо. Стеф се зарадва, че е успяла все пак да дойде и остави подаръчето на Силви върху голямата купчина зад него.
Празника продължи както всички нормални рожденни дни – писъци на по-малките, големите разсипаха и изпочупиха сумати чаши, бореници по тревата, бой с торти и тотал щети на дрехите. Родителите на свой ред успяха да унищожат почти всичко като алкохол и ядене и с включването на автоматичната напоителна система в градината в 7 часа купона отиде към своя край. Силви отдавна задърпваше баща си да си ходят, момчетата бяха доста повече а наличните момичета или бяха твърде малки или доста по-големи и бяха доста кисели през цялото време и на нея и беше доста скучно а и същевременно доста разочарована, не толкова от мъничкия си подарък, колкото от вниманието на Стеф към нея. Качвайки я в колата, баща и се върна в ресторанта да провери дали нещо не са забравили – нещо му се губеше и той не знаеше какво, но беше убеден, че са забравили нещо. Излизайки във вече опразнената градина го видя. Малкото корабче – плуваше във стичащата се вода към канализацията.
Взе го, останало с една мачта и 2 платна, избърса го и го прибра в чантата. Знаеше, че не трябва Силви да го види. Влизайки в колата, тя го попита:

- Тате, Стеф дали хареса корабчето? Такива страхотни подаръци получи, че незнам!
- Сигурен съм, че го оценил – опита да и отговори с весела нотка баша и. - Важното е, че даде всичко от себе направяйки го, което струва повече от всичките подаръци накуп които получи Стеф.

На следващия ден баща и занесе корабчето в офиса си, постави го внимателно в шкафа и го загледа преди да затвори вратичката. На едното платно се виждаше отпечатъка от малкото порязано пръсче на Силвето. Беше наясно, че Силвето след този рожден ден няма да е същата, щеше да е порастнала преждевременно и разбрала доста за хората отколкото на него му се искаше. Знаеше, че всеки трябва сам да мине по този път, но някак си не му се искаше да бъде да бъде сега.


петък, 12 август 2011 г.

СВЕТЛИНИТЕ НА ГРАДА

Обичам мириса на ноща през лятото. Светлините оставащи зад мен на притихналия град. Тихото равномерно пърпорене на двигателя, сливащо се в една честота на сърцето. Не бързах, цялата нощ бе пред мен. Избрах последната бензиностанция напускайки изморения от горещата седмица град. Нямаше почти никой, нова и блестяща – има нещо романтично в бензиностанцийте нощем. Единственият светещ оазис на празната магистрала. Миризмата на нагорещения асфалт примесен с този на бензин винаги са ме карали да се чувствам добре. Сигурно до преди часове, е било лудница тук – петъците следобед са може би най-уморителни за тази последна бензиностанция на изхода на града.
Една студена вода, кафе и 3 цигари под чадърите на паркинга, бяха началото на дългоочаквания за мен край на седмицата и начало на няколко прекрасни дни. Загледан в отраженията в хрома на мотора ме изпълваше със спокойствие и хармония. Тревогите на делника останаха далеече в съзнанието ми. Точно мислех да ставам, когато на колонката спря една лъскава Тойота комби. Така и не им запомних моделите, но тази си беше от магазина, сигурно имаше още малките парченца найлон по седалките. Мъжа от колата изгони недружелюбно момчето на колонката което си предложи услугите, сигурно се претесняваше да не издраска нещо. Момичето с него от колата откопчаваше от задната седалка един полузаспал хлапак, който мрънкаше за нещо. Бащата сипа бензин видимо нервен и бързащ. Викна на жена си да побързат, че „нямало време“. Много интересно ми стана за какво точно нямаха време. Нямаше още полунощ а съдейки по препълнения багажник отиваха на море. Допих си кафето, загасих цигарата и точно се пресягах към якето и каската, когато до мен се приближи съненото хлапе и ме попита.

- Твой ли е мотора? Много е хубав!
- Мерси, на колко си години?
- На 6, ама есента ставам на 7- с гордост каза лапето отивайки да разгледа машината
- Внимавай да не се опариш на ауспусите - предупредих го.
- Татко имаше мотор, ама състезателен, но падна и го счупи и каза, че моторите са гадната работа, ама аз много ги харесвам.
- Мдаа опасни са малко, ти на море ли отиваш?
- Даааа, ама само за събота и неделя, че татко има работа.
- Е колкото-толкова – рекох, но ми стана мъчно.
- А ти на къде си тръгнал с мотора толкова късно.
- И аз на море, ама и аз само за уикенда. Днес бях на работа цял ден, а и обичам да пътувам нощем.
- Татко не обича, ама за да съм спял и да не го дразня – обясни ми лапето.
- Това за какво е? - попита юнака сочейки декоративния капак на въздушния филтър.
- Емилееее, тръгвамеее! - се чу гласа на бащата от Тойотата. Майка му точно излизаше от кафето и се приближи към нас. Хвана за ръка нервно лапето и го помъкна към колата. И тя бързаше.
- Чао Емо, весела почивка – викнах аз. Малкия се обърна и ми махна, без усмивка дори. Тойотата с превъртане на гуми излетя от безниностанцията, Емил беше залепил носле на прозореца все още гледащ към мотора и мен. Надявах се да му се спи, а не да е тъжен както изглеждаше.
Сглобих се набързо, и тръгнах по ширналата се празна магистарала умислен за Емил, за града, за изминалата седмица. Закъде се бяхме разбързали, къде по-рано да стигнем, какво по-бързо да направим?
Хубавото на карането на мотор е, че доста бързо вятърът, прогонва всички паразитни мисли. Всеки нов завой и пейзаж носи със себе си нов аромат, мирис и поражда чувство за свобода и покой! Часовете минаваха бавно в тон с проблясването на осевата линия и малките светещи очета по мантинелата. Неусетно дойде и онзи любим мой пейзаж – бледото синьо и розаво небе над малките хълмчета преди Бургас. Влажния сутришен бриз от морето минавайки през всяка пора на лицето действа по-ободряващо и от кафе.
Спрях мотора на твърдия пясък преди плажа, събух ботушите и нагазих в равното като тава море. Загледан в изгрева и замислен за малкия Емил. Дали вижда и той сега това което аз. Дали е щастлив като мен!

НЯМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ

Не ми разбивай сърцето ... за да не ти разбия очилата във формата на сърчица – както се пее в едноименната песен. Беше от момичетата които се помнят със стомаха, от тези които оставят белег ако си се докосвал до тях. Любимата и игра беше да бъде харесвана, играта на котка и мишка, играта на сляпа баба която винаги завършвала с разбит нос, вежда, дори нечие сърце. Нямало едно време мобилни телефони, но имало много време, време да чакаме в тъмното красивия и силует да се появи зад блока ... но той така и не идвал. Нямало едно време коли, но имахме крака да вървим с километри през ноща и да мислим какво не било наред, защо вървим сами ... глупави ли сме били, грозновати, странни, или просто твърде млади.
Но вчера ... вчера видях познатия силует, позната походка .. момичето с очилата във формата на сърчица. Не ме позна, или не искаше .. изглеждаше друга - променена, изморена и сама въпреки че не беше. Извърна глава, позна ме знам го и тя го знаеше, но я беше срам и тъжно за времето когато имаше очила във формата на сърчица с които разбиваше истинските такива. Може би вечер, тайничко отваря някое чекмедже и се опитва да събере малките парченца останали от тях и да си спомни имената на лицата оглеждали се в тях.
Защото утре може пак да срещне някой от тях на улицата и може би ще се престраши да го заговори, но дали няма да е късно и безсмислено.

ЩЕ МИ НАРИСУВАШ ЛИ КУЧЕ?

Вятърът разпиляваше косите по слабото и бледо лице, беше достигнала ръба. Бетонения парапет беше широк, качи се на него точно когато запъхтян излезох на все още лепнещия от жегата през деня мазутен покрив. Замръзнах, колената ми се разтрепераха, спрях да дишам. Усещах само прескачащия ми пулс в ушите. Извиках с пресъхнало гърло:

- Ани, чакай! Слез от там! - тя не се обърна, незнам дали ме чу, гледаше надолу. Малкото и слабо тяло се полюляваше от вятъра. Приближавах се много бавно към нея, страх ме беше да не я уплаша.
- Душа, айде да слизаме долу при другите, тъпо ми е сам – опитвах с някакви глупости да я разсея. Обърна се към мен и каза:
- Дали, ще боли?
- Теб не, но всички нас да. - казах и усетих буцата в гърлото.

Полетя с разперени ръце гледайки ме право в очите, затичах се към парапета, паднах на колена прегърнал студения бетон. Тъмнината я беше погълнала. Видях само жълтите мигащи алармени светлини на малката като кибритена кутийка кола долу.

Разведляваше се, треперех седнал на изгнилата пейка пред районното а мислите ми бяха още на онзи гаден, мазутен покрив следите от който имах чувството, че никога няма да се изчистят.
Някой ми подаде кафе и каза:

- Нямаш вина, направи каквото можа!
- Не, всеки има вина. Всички които я познавахме.

Тръгнах към спирката на трамвая, влачех голяма черна папка която нямах сили дори да повдигна. Вчера беше последния изпит, а днес 1 юли. Трябваше да го посрещнем на морето. Но предпочетохме този купон, в този 18 етажен блок. Дали имаше значение? Дали нещо щеше да се промени?
Седнах на пейката и подпрях папката отстрани. Майка с едно малко слабичко момиченце на 5-6 годинки се взираха в табелата с разписанието. Не бях пушил цяла вечност, запалих цигара. Зави ми се свят веднага след първото дръпване, тогава чух детското гласче да ми казва: 

- Ще ми нарисуваш ли куче?


СБОГОМ И БЛАГОДАРЯ ЗА РИБАТА


Бай Иван беше отворил и двете врати на двора на къщата, явно ни беше чул още като минахме чешмата на площада. Нямаше още 7 часа сутринта и големите камъни на паважа на Стария град бяха мокри и хлъзгави та пъплехме бавно по малките криви улички. Беше ни станало традиция около 24 май да отсядаме за по няколко дни на квартира при гостоприемният созополец. Къщата му беше със сравнително голям довор където си прибирахме моторите и 6-те стаи ни стигаха точно. Жена му Елена, беше сложила вече покривката на масата на двора и ни чакаше. Влизайки през дувара, Елена сякаш ни броеше с поглед, така и не свикна с гърмежа от ауспусите беше присвила очите, но се усмихваше както винаги. 

- И тази година шумни както винаги а? Ама нещо май оредявате ми се струва.
- Мдаа лельо Ленче – почнах аз, - Жорето онзи със жълтия мотор се ожени април и жена му нещо го е пристегнала. Как си ти? А добре заварила! 
- Бивам Ваньо, бивам .. ама бай ти Иван нещо хич не ме слуша напоследък.
- То ти за слушане ли си – се чу дрезгавия глас на отнякъде появилият се Иван. С вечната му избледняла моряшка тениска, рошава бяла коса и цигарата под пожълтелите мустаци дойде при мен и силно ме тупна по гърба.
- Как сте компанията? Разглобявайте се и сядайте на масата, е сега Елена направи мекици и айран.
Седнали под асмата започнахме надълго и нашироко историите от изминалата година. Имах чувството, че даже чайките на покрива спряха да се хилят и да слушат и те.
Бай Иван развълнувано ни разказваше за новоизлюпващите се хотели в новата част на Созопол, за далаверите със заменки, за заграждането с бетон стени и частни плажчета навъдили се все повече и повече наоколо.

- На нищо ни направиха спокойното градче. Абе кат искат лукзони хотели, да си ходят из Гърцията - оплакваше се бай Иван.
- И пак е по-спокойно още сравнение с на север – пробвах се да го утеша аз.
- Внучката как е? Ще помага ли тази година? - гледах да сменя темата, много харесвах Ани, беше на около 20 и всяко лято им беше на гости да помага, супер свястно дете.
- Амиии, замина с приятели в Америка на бригада, пари щяла да изкарва – тъжно каза бай Иван.
- Пустите му пари, само развалят хората – намеси се Елена, - Колко ще изкарат? Щели да мият раци в някакъв ресторант .. а 2-ра година архитект детето, златни ръце има, скъсва ми се сърцето като си помисля.
- Така си е лельо Ленче .. в материален свят живеем, по философствах аз.
- Стига бе Ваньо, я как си живеете вие, цялата група сте супер готини, един мотор, палатка, скромно го давате и сте щастливи нали? Не ламтите за удобства, лукс, пари – нали?
- Ами да ти кажа, всеки с мирогледа си – продължих аз, и се замислих защо харесвам толкова много това семейство.
- Бай Иванее, нали ще ни направиш чирози, както всяка година, на връщане ще минем пак от тук да си кажем чао и ще ги вземем. - направих си устата аз за поредна година. Бай Иван си беше известен с най-уникалните чирози от миджид в Созопол.
- Къв миджид бе адаш. Никва риба няма последните години, сабалем от 4 до 7 ... по една кофичка вече - нищо. Ма за вас все ще измисля нещо знаеш!
Прекарахме с компанията няколко чудесни дни в любимия Созопол, после се отправихме на юг – Варвара, Синеморец, Резово – едни от най-красивите и любими за нас места, уви с всяка измината година страховете на бай Иван се сбъдваха с пълна сила. Застрояването кипеше с пълна сила а заедно с това - боклуците, разбитите шосета и локални пътчета.
Последният ден, разбира се се отбихме през Созопол. Компанията реши да ме изчака на входа на града да не правим панаир точно по обедно време из тихият стар град. Приближавайки се към къщата на бай Иван, усетих, че има нещо нередно .. хлопнати капаци на прозорците, къщата изглеждаше празна както никога не съм я виждал. Изгасих мотора и потропах на малката желязна порта.
- Няма ги! - чух гласа на бабата седнала отсреща на тротоара продаваща бурканчета сладко от смокини.
- Къде са?
- Приеха бай ти Иван в болница в Бургас. Получи удар. Ти да не си Иван?
- Да аз съм .. добре ли е Иван?
- Незнам, чакай малко Ленчето остави нещо за теб. - стори ми се цяла вечност докато прегърбената жена не се върна. Носеше голям пакет увит във вестник.
- Ленчето, ми каза да ти го предам – от бай Иван е.
- Кажи какво е станало?
- Незнам синко, незнам .. май внучката решила да остане в пустата Америка, не беше на себе си последните дни бай ти Иван. Много си е обичаше. Все за нея говореше.
- Знам, познавах я .. е аз ще тръгвам, че ме чакат. Благодаря ти!

Седнах на мотора .. бях като гипсиран. Извадих телефона, намерих телефона на Елена. Стоях с палеца над зелената слушалка за набиране ... какво да кажа, как да почна .. усещах буцата в гърлото, страх ме беше да чуя лоши новини.
Набрах .. говорехме много .. помня само, че накрая единственото което успях да кажа беше

- Сбогом и благодаря за рибата.

МЕЧТАТА НА ИДИОТА

Така наричам модела на Мерцедеса с 4-те фарчета .. или по-скоро всички Мерцедеси май. Всъщност на колата май нищо и няма, даже напротив има доста неща заради които човек може да я пожелае. Интересното обаче, че човек не я желае заради някакви технически параметри и данни, желае я заради самото желание. Превърнала се в мечта на много хора които аз отъждествявам като идиоти. Идиоти защото имат мечта да имат кола и то Мерцедес. Всъщност мечтите са за да се мечтаят нали .. едни мечтаят за самолет други за хляб, но най интересни са ми мечтателите за Мерцедес. Те са особена порода мечтатели – имат руса едрогърда мечта, имат мечта да бъдат известни, да бъдат богати, няма значение с какво и те не знаят. Известни с това, че са известни, богати с богатство.
Много обичам да слушам мечтите на хората ... може би искам да си харесам някоя и за мен. Преди време се запознах с едно момиче което мечтаеше да изневери на мъжа си .. тази мечта не ми хареса, друго момиче искаше по-малък нос – тази по я разбрах някак си въпреки, че носа и според мен си и беше ок за разлика сигурно от мъжа на другото момиче. Първото ми се похвали, че е осъществило мечтата да изневери и било супер, другото пък си промени мечтата защото се влюби и се влюбиха в него и тя май забрави за носа. Чудя се коя от двете имаше по-идиотска мечта. Ще ги питам дали мечтаят за Мерцедес.
А вие за какво мечтаете? Mоже да си открадна някоя мечта.

ПРЕДИ ЗОРАТА

Една година познанство, една година искрено приятелство, една година от както влезе нежно с шут в живота ми – седя на изстуденият от климатика кожен диван и те гледам как сипваш бялото вино, как вървиш сякаш във въздуха към мен. Седя, гледам те и мисля какво се случи, от къде се появи. Не искам повече да си говорим, не искам да знам нищо за светът който те заобгражда. Искам да седнеш близо до мен. Искам да спреш гадния телевизор. Искам бялото вино да се стопли недокоснато. Искам времето да спре.  
Не искам да те обичам, не искам да те харесвам, искам те само такава каквато си в момента. Без грим, без задръжки, боса ходеща по тъмния под. Сгушена в мен на студения диван.
Това ни е последната вечер, последната нощ. После ще дойде зората и всичко ще продължи както си е редно. А тя бърза неумолимо. Шепнеш ми тихо в ушето да не тръгвам, да остана до сутринта. Искам, но не мога. Тръгвам преди зората.
Целувам те нежно!
Сбогом!