понеделник, 29 август 2011 г.

КОРАБЧЕТО С АЛЕНИТЕ ПЛАТНА


Телефонът на Силви звънна точно когато си тръгваше от морето - беше Стефчо, много го харесваше - диво, русоляво и доста разглезено хлапе на 14 години. Покани я на рожден ден същата вечер. Много се притесни, чудеше се какво да му подари. Стеф – както му викаше, си имаше всичко, даже май повече от всичко което може да има едно дете на 14. Попита татко си и майка си за съвет, но нищо не и допадна като идея. Беше момиче на 10, но си имаше вече свой мироглед, вкус и виждане по много въпроси. Реши да му направи нещо, баща и беше показал как се прави корабче от борова кора с мачти, платна. Намери подходяща такава, приготви си всичко необходимо и ги сложи най-отгоре в раничката. В колата щеше да има достатъчно време да го измайстори. Имаше си едно малко джобно ножче което си беше завоювала доста трудно от родителите си като позволение да ползва, приготви си хартийки за платна и тънко бяло конче за мачтите. През целия път роботи усърдно, дори успя да се пореже само 2-3 пъти. Наложи се да оцвети платната с червен маркер, защото ги изцапа от порязаните пръсчета. В крайна сметка, корабчето стана страхотно – тримачтово, с 7 миниатюрни алени платна и въженца между мачтите, имаше си дори и знаме.
Родителите и бяха възхитени, предложиха да минат да купят нещо друго, а това корабче да си го запази. Тя категорично отказа – знаеше, че Стеф ще го оцени и хареса или поне така се надяваше.
Рождения ден точно беше започнал когато с баща и дойдоха в специално резервираната пицария за повода. Всички се бяха струпали около рожденника в градината и раздаваха подаръците си. Силви беше доста претеснително момиче и се нареди последна. Баща и седеше отстрани и наблюдаваше с интерес. Родителите на Стеф бяха доста заможни и бяха организирали невероятен празник – балони, торти, пици, минимум 120 гости. Подаръците се сипеха като дъжд – айфон, последния модел на плейстейшън, нов професионален екип за хокей, зимни кънки, нов сноуборд за зимата а кулминацията беше покритото в градинта с бял плат и панделка – ново 250 кубиково АТВ Кавазаки което приличаше на огромен зелен скакалец.
Силви се почувства неловко и глупаво, искаше да избяга стискайки в ръчичка малкото корабче обвито в червена панделка. Стисна ръката на Стеф, целуна го срамежливо по бузката и му пожела под носле нещо. Стеф се зарадва, че е успяла все пак да дойде и остави подаръчето на Силви върху голямата купчина зад него.
Празника продължи както всички нормални рожденни дни – писъци на по-малките, големите разсипаха и изпочупиха сумати чаши, бореници по тревата, бой с торти и тотал щети на дрехите. Родителите на свой ред успяха да унищожат почти всичко като алкохол и ядене и с включването на автоматичната напоителна система в градината в 7 часа купона отиде към своя край. Силви отдавна задърпваше баща си да си ходят, момчетата бяха доста повече а наличните момичета или бяха твърде малки или доста по-големи и бяха доста кисели през цялото време и на нея и беше доста скучно а и същевременно доста разочарована, не толкова от мъничкия си подарък, колкото от вниманието на Стеф към нея. Качвайки я в колата, баща и се върна в ресторанта да провери дали нещо не са забравили – нещо му се губеше и той не знаеше какво, но беше убеден, че са забравили нещо. Излизайки във вече опразнената градина го видя. Малкото корабче – плуваше във стичащата се вода към канализацията.
Взе го, останало с една мачта и 2 платна, избърса го и го прибра в чантата. Знаеше, че не трябва Силви да го види. Влизайки в колата, тя го попита:

- Тате, Стеф дали хареса корабчето? Такива страхотни подаръци получи, че незнам!
- Сигурен съм, че го оценил – опита да и отговори с весела нотка баша и. - Важното е, че даде всичко от себе направяйки го, което струва повече от всичките подаръци накуп които получи Стеф.

На следващия ден баща и занесе корабчето в офиса си, постави го внимателно в шкафа и го загледа преди да затвори вратичката. На едното платно се виждаше отпечатъка от малкото порязано пръсче на Силвето. Беше наясно, че Силвето след този рожден ден няма да е същата, щеше да е порастнала преждевременно и разбрала доста за хората отколкото на него му се искаше. Знаеше, че всеки трябва сам да мине по този път, но някак си не му се искаше да бъде да бъде сега.


петък, 12 август 2011 г.

НЯМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ


"Не ми разбивай сърцето,

за да не разбия очилата ти с формата на сърце"

М. Мансън


Беше от момичетата които се помнят със стомаха. Тези от които ти оставят белег, ако си се докосвал до тях. Любимата ѝ игра беше да бъде харесвана, играта на котка и мишка, играта на сляпа баба, която винаги завършваше с разбит нос, вежда, или нечие сърце.

Нямаше едно време мобилни телефони, но имаше много време. Време да чакаш в тъмното красивият ѝ силует да се появи зад блока, а той така и не идвал.

Нямаше едно време коли, но имахме крака да вървим с километри през нощта и да мислим какво не било наред, защо вървим сами.

Глупави ли сме били, грозновати, странни, или просто твърде млади.


Вчера видях познатия силует, познатата походка на момичето с очилата във формата на сърце. Не ме позна или не искаше. Изглеждаше друга, променена, изморена и сама, въпреки, че не беше. Извърна глава. Позна ме. Знам го и тя го знаеше, но я беше срам и тъжно за времето, когато имаше очила във формата на сърчица с които разбиваше истинските такива.

Може би вечер, тайничко отваря някое чекмедже и се опитва да събере малките парченца останали от тях и да си спомни имената на лицата оглеждали се в тях. 

Защото утре може пак да срещне някои от тях на улицата и може би ще се престраши да го заговори, но дали няма да е късно и безсмислено.