"Не ми разбивай сърцето,
за да не разбия очилата ти с формата на сърце"
М. Мансън
Беше от момичетата които се помнят със стомаха. Тези от които ти оставят белег, ако си се докосвал до тях. Любимата ѝ игра беше да бъде харесвана, играта на котка и мишка, играта на сляпа баба, която винаги завършваше с разбит нос, вежда, или нечие сърце.
Нямаше едно време мобилни телефони, но имаше много време. Време да чакаш в тъмното красивият ѝ силует да се появи зад блока, а той така и не идвал.
Нямаше едно време коли, но имахме крака да вървим с километри през нощта и да мислим какво не било наред, защо вървим сами.
Глупави ли сме били, грозновати, странни, или просто твърде млади.
Вчера видях познатия силует, познатата походка на момичето с очилата във формата на сърце. Не ме позна или не искаше. Изглеждаше друга, променена, изморена и сама, въпреки, че не беше. Извърна глава. Позна ме. Знам го и тя го знаеше, но я беше срам и тъжно за времето, когато имаше очила във формата на сърчица с които разбиваше истинските такива.
Може би вечер, тайничко отваря някое чекмедже и се опитва да събере малките парченца останали от тях и да си спомни имената на лицата оглеждали се в тях.
Защото утре може пак да срещне някои от тях на улицата и може би ще се престраши да го заговори, но дали няма да е късно и безсмислено.
Няма коментари:
Публикуване на коментар