вторник, 20 септември 2011 г.

ИНТЕРАКТИВНО II част

Тя: Миличък?
Аз: Mхмм?
Тя: Tова "да?" ли трябва да е?
Аз: Да, сори правех нещо
Тя: Искам да ти кажа нещо
Аз: Слушам те с интерес
Tя: Tова са последните думи от мен към теб
Тя: Tози път съм сериозна
Тя: Не става просто
Тя: Различни сме си, видя се
Тя: Не ми се чака да се сетиш, че спомена, че искаш да се видим
Тя: Не ми се проси любов
Тя: Не е е за мен това сори
Тя: Не е за мен
Тя: Предпочитам да преустановим всякакви отношения
натоварвам се, сериозно
Тя: Цунки
Тя: Трий ме!

Не я изтрих. Страхотен човек е!

неделя, 18 септември 2011 г.

СЪРЦЕ В КИБРИТЕНА КУТИЙКА

Навремето един приятел използва тази фраза към друг мой приятел в една игра на карти -  покер май беше. Запомнил съм я тъй като много точно описва онова състояние на човек, когато му предстои да извърши нещо за което се иска воля, кураж или просто да не мисли и точно тогава нещо го спира, блокира сетивата, ума и тялото. Приятелят ми тогава казваше – „Ейй сърце в кибритена кутийка имаш” и всички се заливахме от смях, защото беше на място, остроумно и някак си го представяш много образно. Въпросният ми приятел доказа тогава, че неговото не е в кутийка, че имаше дързостта да зареже конфорта си и да преследва една мечта и да докаже на себе си и хората около него, че когато имаш смелостта, амбицията – нещата се получават. Беше на 30 години, когато ни каза един ден или по-скоро на тогавашната си артистичната приятелка – „Ще стана актьор” Отново се посмяхме много тогава, но той си остана сериозен. Днес е един от известните и най-търсени такива в България.
Преди време друг познат – моторджия, луда глава, побойник и свободен дух, ми напомни за същият израз. Бил единствения на плажа, който скочил в бурното море да спасява давещи се баща и син. Спасил първо детенцето, но връщайки се за баща му се удави. А малките кибритени сърчица стоящи на плажа - просто гледали. Самият той остави едногодишно дете и жена. Дали е постъпил неразумно, диво и непремислено или просто, когато човек има огромно биещо сърце в себе си, то не намира място, затворено там.
Питам се често, как човек постъпва слушайки сърцето си и как, когато се вслуша в разума. Кое е правилното? Живота често наказва сурово, когато последваш бързия и учестен сърдечен ритъм. Но ако ти се размине, наградата е голяма и само ти можеш да я оцениш истински. Последвайки разума награда няма. Има утеха, спокойствие и много въпроси, които остават без отговор да те измъчват завинаги. Питам се, дали пък няма компромисен вариант – в един случай да послушаш сърцето, а в друг да го скриеш в малката кутийка и да погледнеш на другата страна.
Питам се също, дали човек може да тренира сърцето си? Да го захранва с емоции за да порастне и стане голямо или не става по-този начин? Раждаме ли се с голямо сърце или то си е малко и стои там вътре на топло и сигурно и само конкретна случка и при само избрани човеци то става голямо и силно за да избухне за останалите като Супер Нова и посочи пътя, който всички биха искали да поемат, но не са имали смелостта.

петък, 16 септември 2011 г.

ИНТЕРАКТИВНО

Изговорило се е и се е изписало много за онлайн приятелствата, връзките, любовите и като цяло за комуникацията между хората. Онлайн можеш да кажеш всичко и нищо. Можеш да да бъдеш себе си а можеш да бъдеш и който си пожелаеш. Когато ти писне просто даваш лог-оф. Когато си весел слагаш усмивка, когато си тъжен – пак. Лицерието намира израз във каквато иконка си избереш, честността – също. И въпреки всичко, изненадите не липсват. Мислиш че познаваш някой а се оказва, че познаваш една мъничка и незначителна част от него. За добро или лошо онлайн интерактивността е новата библия в отношенията на хората, новата комуникация, новата емоция изплуваща от мътното и неясно блато на ежедневието в което всички сме толкова нагазили, че пътя обратно е далеч а мъглата стелеща се около нас ни е загубила безвъзвратно и единственото което ни остава е да продължаваме напред с протегнати ръце опипвайки напосоки да се хванем за нещо здраво което да ни задържи и помогне да се измъкнем. Вчерашен скайп разговор с една жена ми даде да се замисля над някой неща които съм направил и за тези които не съм. За това в какво се превърнах, къде се загубих в търсене на отговори на въпроси които не съм си задавал.
След 5 дневно онлайн мълчание след скарване разговорът ни започна така:

Тя: Твоя човек, страхотна работа е свършил!
Аз: Ооо ти ми говориш!
Тя: Егаси реакцията!
Аз: Аз поне имам някаква.
Тя: Обичаш ли ме?
Аз: ?
Тя: ОК!
Аз: Какво ти става?
Тя: Ей за това говорим! Давам си сметка, че всъщност с теб никога не сме се разбирали, много е странно, наистина сме супер различни, можеш да ме изкараш от нерви от това, че пишеш упорито неграмотно, през това, че никога не се сещаш да ми отвориш бутилката с минерална вода до това, че винаги пропускаш да оцениш жестовете ми с елементарно внимание към мен. Дразни ме, че си супер проникновен за грешките и недостатъците на другите, а ти ги правиш увеличено по пет.
Тя: Слушаш ли ме въобще?
Аз: Ооо да, даже си водя бележки!
Тя: Винаги вадиш прекрасното си чувство за хумор в неподходящ момент.
Аз: Ами стана много сериозно нещо
Тя: Обичаш да се държиш несериозно, за по-безопасно!
Аз: Добре де, накара ми се и сега?
Тя: Офф, друг път ще се обясняваме, като сме на кеф.
Аз: Е поне нещо хубаво можеше да ми кажеш.
Тя: ОБИЧАМ ТЕ!
Аз: Казах хубаво, не стряскащо!
Аз: И след 200 символа негативизъм по мой адрес – 8 мислиш, че ще оправят работата?
Тя: Ебаси, "обичам те" винаги минава би трябвало да неутрализира споделянето на неприятните истини.
Аз: Не и при мен!
Тя: Аз за това те харесвам! Нищо при теб не е като при другите, толкова си чувствителен и пълноценен като емоция, че другите само могат да се учат от теб, знаеш супер енергия имаш,
истински мъж в много неща и чисто физически си супер красив всичко ти е както трябва
пък и си майстор в леглото правиш най-невероятната орална любов на света! Имаш страхотна кожа, мега чувствен мъж това си е рядко срещано, ръцете ти са егати съкровището
силни, мъжки, гладки, истински с едно докосване разтапяш просто и си супер адекватен на всякакви теми, можеш да разсмееш и да разревеш човек за две минути.
Аз: Това ще си го запиша някъде. Хареса ми!
Тя: Смей се ти!
Тя: Иска ми се да се върнем на фаза: Здрасти, как е?
Аз: Егаси, днес ме направи на щайга!
Тя: Ами ти си си!
Аз: Не ми дреме! Ама днес си крива и си го изля на мен!
Тя: Тръгвам чао!
Аз: Чао!

Човек няма как да проведе подобен разговор в реалността. Седя днес и чета лога на скайпа и всичко е на ръба между сюреализма и циклофренията. Да се смее ли, да плаче ли човек. Колко истини, откровенни неща могат да се изрекат когато не виждаш очите на отсрещната страна и всичко може да завърши просто с едно „Тръгвам – чао“ .
На мен обаче ми харесва, не знам за вас.

неделя, 11 септември 2011 г.

РОДЕН НА 4-ТИ ЮНИ

Още от 9 сутринта слънцето напичаше безмилостно площада. От близкото кафе собственика - Мигел излизаше за втори път сутринта да полива нагорещените плочки около масичките и да им минава по една кърпа въпреки, че нямаше и една прашинка.

– Как е Ристо? – с усмивка ме поздрави Мигел. Викаше ми Ристо от Христо ... много им е трудно на испанците съзвучните буквички една след друга.
– Днес e прохладно а? - шегувах се.
– Тепърва се почва, едно кафе те черпя? Обещал си ми карикатура – не пропускаше да ми напомни Мигел.
– Не съм забравил Мигел, имаш я! А кафето нека е „корто“ - обиждаше се много като му отказвам.
„Плаца Майор“ ми беше любимото място, много история имаше във всяка една плочка на този площад в центъра на Мадрид. Вече 3-та година всяка сутрин лятото разпъвах триножника с малки графики и акварелчета подготвени за преиждащите групи туристи. С Мигел бяхме станали добри приятели, неговото кафе а по обяд ресторантче беше наследствен бизнес вече 4-то поколение. Умираше си докато рисувам да седи зад гърба ми с бялата кърпа през ръка и да ми разказва за родителите си, дядовците си .. за Франко. Знаеше, че съм с много дясни убеждения, знаеше и за България много. Имахме много общи теми за разговори и прекарвахме чудесно в тези ранни сутрини преди първите рейсове с туристи да изпълнят площада. И двамата си имахме любими и омразни типове почиващи. Най-готини ни бяха немците – възпитани и любознателни пенсионерчета. Не коментираха цените или обслужването, с голям мерак пробваха да говорят на испански, и винаги оставяха повече пари както на него, така и на мен въпреки, че малките акварелчета и графики ги продавах за около 10 марки, винаги ми даваха повече в песети.
Най-ужасната част на деня беше когато се изсипеха американските туристи - „любимците“ ни с Мигел. Около 100 човека дигаха врява за 80 000 футболни запалянковци на Бернабео при гол на Реал, всичките ни бяха еднакви – белите огромни тениски със „оригинални“ надписи, карирани къси панталонки тип боксерки, бели кецове Найк обути на босо, огромни бели туловища и целите в лунички. Движеха са по 2-3ма, крещейки и викайки, винаги имах чувството, че приближавайки се към мен ще ме пометат като стадо бизони. Заговаряха ни без никакво притеснение на английски и оставаха с огромна почуда когато им отговаряхме на испански, а аз дори на няколко пъти на майтап и на български. Никога не седяха в кафето на Мигел, взимаха си по една торбичка от съседния МакДоналдс, огромна кола и обикаляха под сянката на площада изкупувайки картичките и магнитчетата от павильоните и със същия шум се изнасяха обратно към рейсовете. Един път едно семейство се настани на една от масичките на Мигел, за негов ужас си поръчаха 2-3 кока-коли, а за децата сладолед. Наизвадиха карта на града, разговорници и започнаха страшна полемика на къде първо да поемат. Не обърнаха никакво внимание на това къде се намират, на менюто предложено им от усмихнатия собственик, просто прекараха в шумни спорове около картата, дали „Корте Инглез“ е нагоре или надолу. Платиха сметката без песета отгоре, казаха едно „адиос“ и се насочиха към най-близкия изход от площада.
Това си беше ежедневие кажи-речи за Мигел и винаги коментираше, че рано или късно площада а и самия град ще се превърне в един огромен мол с американски боклуци. Прекарвахме вечерите заедно на по бира коментирайки изминалият ден преди да затвори, никога не ми позволяваше да си платя – казваше, че няма да забогатее от едната бира но се претесняваше, че нещата хич не вървят. Имаше си някакъв си негов поглед за света, който тогава ми се струваше доста странен и черноглед.
Преди да си замина, му подарих карикатурата която му бях обещал. Зарадва се страшно много и веднага тръгна да мисли къде да си я закачи в кафето. Обещах му след някоя друга година да го посетя задължително, но вече като турист. Сбогувахме се, беше страхотен човек.
Рядко се срещат такива хора – честни, работливи, гостоприемни и с много положителен заряд.
Минала година, първото ми нещо което направих идвайки в Мадрид по работа, беше да се отбия през площада. Бяха минали 10 години от последната ни бира с Мигел, бях сигурен, че ще е там. Дори не пих кафе в хотела. Нямах търпение да седна под прохладните колони на чистата мигелова масичка и да ми донесе „кафе кон лече“ и чаша студена вода.
Площадът си беше привидно същия - чист, подържан и огрят наполовина от ранното сутрешно слънце. Влизайки през най-близкия вход до кафето на Мигел, замръзнах от неприятната изненада. Кафето го нямаше. Съседното магазинче за сувенири също. Имаше просто една голяма витрина на магазин от известна щатска верига за дрехи. Спомних си за опасенията на Мигел. Поразпитах съседните заведения и магазинчета да получа някаква информация. Разбрах единствено, че преди 3-4 години всичко е приключило за работливият Мигел, продал е бизнеса и е напуснал Мадрид. Така и не научих нищо повече. Огледах за последно лъскавата витрина на бившето вече Mигелово кафене – гледка която вече ми е до болка позната и от родната София.
Купих си картички и магнитчета от близкото павильонче и реших да пия кафе другаде.

петък, 9 септември 2011 г.

ЧЕРИНАДЕСЕТ

Не бях виждал Иван от едно 5-6 години, а бяхме неразделни. Ожени се преди мен и загубихме се постепенно. Жена му набързо спря „лошите“ му навици – продаде си мотора, палатки, скъса с предишния с ергенски живот и с компанията.
Видяхме се случайно на Созополската ривиера в кръчмата където навремето изкарвахме почти всяка вечер. Беше с жена си и дъщеря си. Не можах да позная малката Руми беше станала на 14, но изглеждаше вече жена. Бяхме излизали преди години по парковете когато бяха малки децата, бях я возел на мотора. Но последните 5 години бяха оказали тотална промяна върху това момиче. Невероятно просто .. беше си изправила косата, дебела черна очна линия, нацупена муцка и тяло на модел. Единствено красивите и големи кафяви бяха все така хипнотизиращи и непроменени с времето.
Иван се зарадва много като разбра, че сме по едно и също време на почивка и то на едно и също място. Имахме доста да си говорим и разказваме. Жена му не беше много очарована обаче, хем май бях единствения от компанията който понасяше.
Вечерта интересно обаче минаваше страхотно, стари спомени, смях, доста ракия и салата премина през масата. Лошото обаче беше, че Руми ме гледаше странно цяла вечер. Не сваляше очи от мен. Мълчеше и ме гледаше през дебелата си очна линия с онзи поглед който кара един мъж да почне да заеква. В началото не обърнах внимание, усмихвах и се, питах я за училище от което тя се нервираше много. Хич не и се говореше за това. Викам си тежък пубертет я гони или някакви любовни драми, а и с родители на море едва ли и беше много забавно. Всичко това обаче до момента в който усетих крака и под масата. Настръхнах, погледа и вперен право в мен ми даде да разбера, че не беше без да иска. Скочих, щях да съборя масата направо, извиних се, че някаква оса ме е ужила, от което Руми умря да се смее. Отидох уж за лед до бара. Наплисках си лицето в тоалетната, вгледох се в отражението на огледалото. Чуствах се странно, ужасно .. вярно на 37 съм ... но 14? Ужас! А Руми изглеждаше като богиня. Не може това да ми се случва на мен. - Дръж се естествено - си казах и се върнах на масата. Но нещата вместо да се влошат, станаха направо безнадеждни. Руми ме посрещна вече видимо развеселена с думите:

– Чичо Жоре, тате каза, че си с нов мотор на морето. Хайде да ме повозиш утре, моляяя тее! Умирам от скука.
–  Ейй Жоре – каза Иван, - вярно ще я повозиш ли утре, на теб имам пълно доверие. Изкуква тук от скука. Ще ни побърка с майка и.
– Ами ОК, стига Миме да нямаш против – казах поглеждайки майка и с надеждата да и забрани. Имах лошо предчуствие за цялата история с возенето.
– Нямам против, ама само с каска нали? - рече Мария и ме погледна с онзи и поглед дет не подлежи на коментар.
– Разбира се – рекох – Руми, утре в 10:00 ще те взема от квартирата, ок ли си?
– Супееер! Страхотен си чичо Жоре, знам и къде искам да ме заведеш!
– Ако продължаваш с това чичо, никъде няма да те водя – пробвах да се пошегувам, ама ми се ревеше.

На сутринта я чаках според договорката точно в 10:00. Чувствах се супер неловко. Слезе с Иван и Мария които бяха нарамили плажните такъми. Изглеждаше просто покъртително красива. Пуснатата и коса падаше над голите и рамене, беше само по една тънка бархетна почти прозрачна рокля, която очертаваше по уникален начин красивото и тяло. Опитвах се да не я гледам. Нахлузих и каската и се разбрахме с Иван направо да се видим на скалите до Созопол след час. Подкарах към носа над „Веселие“, обожавам това място а и пътя е вече доста по спокоен заради новият такъв, който от Созопол отбива целия трафик директно към блатата на Приморско и Китен.
Руми ме стискаше силно през кръста, и въпреки вятъра усещах парфюма и, и мириса на косата и. Говореше ми нещо в ухото, но вятърът крадеше думите и, а може би и аз се правех, че не чувам. Спрях на ръба на издадената поляна над скалите. Гледката там винаги ме е замайвала с красотата си. Започнах да и показвам местността – скалата „Германката“, „Акапулко“, „Веселие“, „Смокиня“ и „Каваци“ в далечината. Но тя просто ме прегърна в гръб и хич не я интересуваше какво и говоря. Парализирах се. Обърнах се и я погледнах изпитателно в очите. Бяха притворени от слънцето и пак изглеждаха големи и дълбоки.

– Не съм вече малка – каза тя, целуна ме нежно и плахо.
– Руми, не! Недей сладка! - заеквах от вълнение, притеснение и срам може би. - Та аз мога да съм ти баща.
– Не искам нищо от теб. Просто ме целуни и прегърни! Винаги съм го искала! - целувайки ме за пореден път го промълви на милиметри от устните ми.


Карайки обратно не говорехме, беше се сгушила отзад в мен като малко дете. Спрях на скалите при Иван и Мария, извиних се, че ще пропусна плажа с тях, че ми изкочило някаква работа в Бургас и запраших незнайно и аз накъде. Спрях чак на някакъв „Лукойл“ до Царево. Поръчах си бира и седнах вътре на хладно под климатика. Не можех да си подреда мислите. Не беше редно, беше всичко сбъркано и грешно. Не можех да чувствам хем вина, хем адреналина от възбудата да не може да ми се абсорбира вече толкова време. Това момиче ме разсипа на малки парченца. Едни малки и неразбираеми парченца от един привидно никакъв пъзел който обаче едва ли някога ще наредя. Отпивайки от бирата се вгледах в стелажа с книгите от където ме гледаше изпитателно от корицата на една книга едно полу-голо момиче с надпис над главата „Лолита“.

четвъртък, 8 септември 2011 г.

ЛУНАТИЧНО

Време е за тръгване, вгледан в луната и замислен минутите се изнизват заедно с пясъка между пръстите ми. Остават само по-големите парченца от него залепнали по влажната ми длан. Всъщност са малки частички от нещо което преди е било голямо и значимо само по себе си. Днес те са малки и са се превърнали в пясък - ситен и незабележим като нас самите на фона на осеяното със звезди небе. Играеки си за последно за това лято с още топлия пясък, връщам лентата назад, искайки да видя по-ясно изминалата година. Септември някак си винаги ми е бил месец на равносметката. С отиването на лятото, умирането на цветовете и първите вече по-хладни вечери, мислите като че ли тръгват по-бързо, по-ясно и трезво. Какво се случи, какво направих и какво пропуснах.
Много неща се случиха и много не. Казах много неща и премълчах доста. Направих доста и пропасувах също толкова. Срещнах нови лица, но и пропуснах много други. Давах съвети, а правех обратното. Казвах много пъти да и толкова пъти не. Обичах много, но много и мразех. Почувствах много, но останах и безразличен много пъти. Нараних хора – някои разбраха, други не. Раздадох много, но не малко бях и стиснат. Пих много, но бях и трезвен доста. Бях добър а правех лоши неща. Исках всичко, а не го взех като ми се даваше. Гледах а не виждах. Слушах много а чувах малко. Говорех много, но и казах доста глупости. Мислех много, но не разсъждавах правилно. Бях прав в грешките си и грешах в правотата си. Обидих хора опитвайки се да ги разсмея – разсмивах и хора обиждайки други. Вярвах в много неща и бях атеист за други. Видях смъртта, но се радвах много и на живота. Болеше ме, но и бързо ми минаваше. Спях малко а проспах доста. Много неща приключих преди да съм ги и започнал.
Сетих се за много хора забравяйки други. Казах много пъти обичам а пропуснах много пъти да го покажа.
Време е да тръгвам за да дойда пак. Искам да остана, но няма смисъл, всичко ще започне на ново за да продължи по старо му. Луната разбърка голямото тесте с емоции, остава да си изтегля карта. Искам да е асо, но знам че пак ще е джокер и ще трябва сам да направя избора. Оставям тестето разбъркано – нека някой друг да раздаде картите. Знам, че по ми върви така, но не знам докога. И по-добре да не знам.

петък, 2 септември 2011 г.

НЕПРОСТИМО

Командировка и то не къде да е, а на морето! И то не с кой да е, ами с една от най-сексите жени които познавам. Останалите 3-ма колеги бяха просто безличен фон. Страхотен септември и страхотна гледка от терасата на хотелчето. Вечерното парти премина адски тъпо, след каране 6 часа в жегата и до 03:00 часа работа предишната вечер, 3-те водки макар и с много лед ме вкамениха направо. Отделно работната ни група се оказа слаба от към веселбата и споделянето на алкохолните емоции, а сам човек да пие – тъжна работа, та след кратко гласуване аз като единствен против се наложи да се съобразя с желанието на групата да се прибираме по стаите в отдалечения като санаториум хотел от цялата спиртуална атмосфера.
Поклатушвайки обратно си взех от отвореното магазинче 2 бири за лека нощ и седнах на терасата да се наслаждавам на гледката на спокойното море и песента на щурците. Тогава видях простряните черно-червени дантелени прашки на секси колежката точно пред моята врата от общата ни тераса. Какви мисли ми се завъртяха просто в главата, не е за разправяне. Стаята и още светеше. Дали да вляза със шут, да изхвърля другата колежка от съседното легло да спи на терасата. Тя едва ли щеше и да разбере, сигурно беше заспала с смарт телефона в ръце пускайки поредния си фейсбук статус, почти съм сигурен, че работи там на граждански договор.
Та стоя аз прав с бира в ръка между дантеленото изкушение на простора и светещата балконска врата. Нерешителност ме измъчва, какви ли ще са вариантите си мисля – шамар, крясък от рода „махни се пиян перверзник“ или просто едно „мммм не сега“
Лошо е човек да стои пред подобна дилема. Нямах никакво усещане каква е тази жена, бяхме нови новинички и двамата във фирмата знаех само, че в момента я желаех.
За това взех решение което беше най-лесното и пораженчешко – допих си бирата гледайки морето през финната дантела поклащаща се като паяжина на въжето и стремително се насочих към леглото.

Всичко това беше преди точно година и точно днес имах следния разговор с въпросната ми вече екс колежка по скайпа:

Тя: Ще ходите ли тази година пак (в командировка имаше предвид)
Аз: Не знам, май не.
Тя: Миналата година беше страхотно!
Аз: Ами не забелязах, изглеждаше като, че ти беше тъпо и скучно
Тя: Напротив, просто ми се видяхте доста сдухани или надути

Тогава не знам какво ме прихвана но и разказах за среднощната си миналогодишна дилема и разговорът продължи така:

Аз: Как щеше да реагираш?
Тя: Ами добре!
Аз: ??????
Тя: Ами да .. с едно наум де
Аз: Как да разбирам „добре-то“? Шамар? Писък че съм мръсник и перверзник?
Тя: Нее, просто щяхме да се понатискаме, не се прави!

Тогава ми се наложи да изляза на една среща и треснах скайпа – ядосан на мен си, на изпуснатия момент, на тъпата си нерешителност и на малкото водки дет пих. Знаех си че 2 текили за финал и нещата щяха да са различни. 
Непростимо!




четвъртък, 1 септември 2011 г.

БУРГАСКИ ВЕЧЕРИ

Друго е някак си, петък след работа да усетиш топлия още пясък на плажа. След едни 4-5 часа оцеляване по родните пътища успях да се добера жив до заветната табела - „Бургас – най-добрия град за живеене в България“. Аз лично имах за цел да поживея не точно в града разбира се, ами в близкия къмпинг, който от близо 20 години ползвам по предназначение. Закопавайки мотора до калниците в пясъка, от близката палатка едно семейство не вярващо гледаха, колко неща разтоварих от него – палатка, тента, спален чувал, малка масичка, сгъваемо столче, 25 метра кабел за ток и 3 двулитрови бири. Така или иначе останалите от групата тръгваха утре, та ми предстоеше една спокойна вечер сам с морето. Сглобих всичко точно с падането на ноща, изпих си едната бира, почетох малко от някакво плажно трилърче което си закупих от бензиностанцията и заспах като труп. Не знам колко съм спал, но се събудих от гърмежа или по-точно от изкривения звук на музика от нещо като радио тип ВЕФ. Толкова беше силна и така пращеше, че едвам разпознах „Фамилия Тоника“. Погледнах телефона 03.20 – горките деца от съседната палатка. Аз лично мога да спя и в дискотека, когато ми се спи, но любитството ми надделя, а и ми се допуши, та изпълзях от палатката и се опитах да разбера от къде идваше дразнещата музика. Оказа се бяло Опелче Астра паркирано с отворени врати до затворения ресторант на 50 метра. Дослушах „Един неразделен клас“ докато си изпуша цигарата и си легнах пак. Уви обаче не ми било писано да заспя. От съседната палатка детски рев разцепи мрака. Малкия ангел явно и той не хареса Фамилия Тоника. Майката беше бясна.
- Жоро, моля те отиди и ги помоли да намалят де! - викна ядосана тя на мъжа си.
- Абе не виждаш ли, че са някви пияни мутри, не искам проблеми – каза на свой ред събудения татко.
Стана ми криво, лапето хлипаше, бащата – мидичка, майката направи челна стойка да го успокои, ама я се пробвай да успокоиш дете в 3 часа.
Реших да се направя на рицар от приказките – нахлузих дънките и се запътих към дразнителите. Избрах обаче лош момент, беше почнала „Бургаски вечери“ и компанията крещеше по-силно от музиката. Приближавайки се към групата – вече съжалих, гледката ме смрази. 4-5 тежко пияни пенсионирани мутри и 3 кикотещи се парцала. Връщане назад нямаше, вече ме бяха регистрирали.

- Добър вечер, ще мога ли да ви помоля да намалите музиката, събудихте всички деца от къмпинга – казах гледайки да не ми трепери гласа. Най-големия от тях скочи като попарен и каза:
- Веднага спира, мъжки. Толкова ли се чува?
- Повече – набрал вече смелост реших да съм твърд до край. - Благодаря за разбирането и лека вечер – казах все пак любезно и се обърнах да си ходя.
- Абе Мите, тоя много отворен бре! - чух зад гърба си някой от компанията да казва на намалящият вече музиката великан.
- Ей рокера, я ела тука! – вече адресирано към мен. Спрях обърнах се и разгледах заядливеца – типичния нисък, слаб и злобно гледащ селски тарикат, смел заради огромните си приятели.
- Ела ти, ако имаш да ми казваш нещо! - казах и не мърдах където бях, гледах да имам простанство около мен. Онзи скочи почти през масата, но се спъна зловещо в стойката на чадъра и се изпльоска като жаба на плочките. Компанията избухна в смях, от което дребосъка полудя съвсем. Залитащ и разпенен се насочи към мен с още по-голяма стръв за отмъщение за накърненото достойнство.
- Е ся ти Ибах маматъ – разпенено се нахвърли към мен. Отскочих назад когато замахна, загуби равновесие и отново падна, този път още по-лошо.
- Кърлеж, ти се уби съвсем сам бре – кискаха се от компанията, а великана беше хванал през раменете „бияча“ и го влачеше обратно към масата.
- Готин, сори за разправията – избоботи добродушния гигант, слагайки контузения си приятел на стола, докато оня продължаваше да се пени нещо по мой адрес.
- Ела пиеш една мастика – поканиха ме от компанията.
- Мерси, но си лягам – непреклонен отказах и аз се отправих към палатката.
Детенцето се беше кротнало, гушнато в майка си ме гледаше с огромни разсънени очи.
- Бургаски вечери, всяка година едно и също – казах и се усмихнах на русото още хълцащо лапе.
- Мерси, че се намесихте – благодари ми жената. Ще пийнете ли нещо.
- Ааа не, благодаря! Но утре може кафе, няма да ви откажа – пожелах им лека или там каквото оставаше от ноща. 
Шмугнах се в палатката и се замислих над текста на „Бургаски вечери“ която още ми жужеше в главата:

..Бургаски вечери, рибарски мрежи
сръчно изплетени от тънка мъгла.
О, разкажете ми, от къде взехте
толкова синя, добра тишина. ..“


ОТ ЮЗЕР ТА НА ЛУЗЪР

Обедно време, седя и дъвча арабски телешки хамбургер с яйце на централна софийска уличка и си мисля за една приятелка която на скоро в своя блог написа тема със същото заглавие. Ставаше дума за нейните несгоди и „греди“ в интимните си отношения с различни мъже. Бива я много в оценката на хората и въпреки всичко, нещата продължават да не и вървят май. Не може да е толкова зле положението с бг мъжете си мисля, та решавам да огледам минувачите ядейки. Съсредоточен в бургера – гледайки да не се омажа целия в кетчуп и майонеза започвам да наблюдавам пъстрата мъжка половина минаваща по тази централна и оживена уличка. Мразя да гледам хората по принцип, завива ми се свят – даже една приятелка снощи ми каза, че съм изглеждал надут и високомерен заради това. Но както и да е, жертвам се и обзервирам аз минаващите типажи. Мислено започвам да си ги разделям на групи било по възраст, начин на обличане или благосъстояние. Картинката постепенно започна да ми се нарежда а резулатата ме подтиктна да седна и пиша. Та:

1-ви вид.
20-30 годишни - коса на нулата или гелосана сресана на гребенче, вежди задължилно оскубани на черта, гладко обръснати, джинсови бермуди надрани и подгънати над коленете, ликрени тениски с надрани щампи, обувки тип футболни за зала. Всичките гейо изглеждащи и държащи се подобаващо. - Трагедия!

2-ри вид.
Бързащи за някъде 30-40 годишни работяги – дънки/панталон неопределен тип в повечето случаи дълбоко дъно и неопределен номер, но не и точния. Изчистени и некрещящи тениски с якичка отдавна загубила формата си – коса внимателно сресана, гладко обръснати. Тяло никога не виждало спорт – тип амфора. - Тотално безлични!

3-ти вид.
БМВ – спортно, тунинг, тъмни стъкла. 25-35 годишни, задължително в черни тениски по тялото – големи очила да пазят кървясалите очи от недрожелюбното обедно слънце. Добре сложени, леко брадясали, голи глави или първи номер. Лошо гледащи, много мякащи и се съмнявам че могат да четат или пишат.

4-ти вид.
„Нигър уона би“ - новото поколение бели български негърчета – бейзболните шапки, огромните XXXXL тениски до земята и същия номер джинси. Там коментара ми е излишен освен, че ментално ми се приближават до 3-тия вид.

5-ти вид.
45-60 годишни - бавно и прегърбено ходещи мъже с торбички пълни със зеленчуци, хляб и кисело мляко. Провиснали тениски на райета с безформено джобче от което се показват кутия омачкани цигари от неизвестен производител. Тениската задължително е огащена в панталон от някой летен костюм отпреди доста години – най-вероятно от абитурентския бал на голямата дъщеря. Обувките са кожени зимен вариант, но обути с бял тънък чорап. - Гледката е потресаваща и тъжна.

6-ти вид.
Надути и високомерни костюмарчета, не говорещи си по между си, идеален маникюр, идеална подстрижка, обувки на цената на очакваната пенсия на мъжете от 5-ти вид.
Хапват вегетариански садвич с минерална вода. - Завършени нарциси!

7-ми вид.
Неопределен и трудно охаректеризиращ се – тук влизат, наркоманчетата и алкохолиците просещи точно 28 стотинки, уви долната възрастова граница вече под 30 според мен, клошарите, бездомните и безвредните умствено повредени личности.

Седя, наблюдавам и си мисля за моята приятелка, както и за другите жени – наистина не им е лесно, смея да твърдя че в България живеят най-красивите и различно изглеждащи жени на едно място събрани. Дояждам си бургера и гледам тази представителна извадка мъже пъплещи по тази голяма и централна уличка на София и разбирам защо вече множество жени търсят жени. Защо има толкова златотърсачки и жени с един крак на терминал 2 на Аерогарата.

Жалко!