вторник, 26 юни 2012 г.

ЛЮБОВ ЗА ЕДНОКРАТНА УПОТРЕБА



- Как си?
- Офф, трябва да ти разправям, ужааас!
- Кажи де?
- Нали ти разправях за Иван?
- Да. Е и?
- Ами, снощи ме покани у тях и почти от вратата ме награби. 
- Е, не вярвам да си останала изненадана.
- Чакааай да чуеш де … започнахме с френски и …
- И ... ?
- Заболя ме челюстта да му духам и нищо. Мек, малък, абе ужас! Не му стана.
- Хахаха, верно ли?
- Да! И знаеш ли какво ми каза? Че е бил гей, ама искал да пробва с жена. Много ме харесвал. Чувствам се ужаaасно. Употребена съм!
- Е, според мен, трябва да се чувстваш горда, че си разколебала и гей, поне за малко де. Приеми го като комплимент.
- Мислиш ли?
- Ами да.
- Добре. Чао!
- Лека и на теб!

Затваряйки телефона на моята споделяща приятелка, се сетих за една друга история, където една дама на някакво светско събитие се запознала с една ТВ звезда. Усамотили се след 2 чаши шампанско и ТВ звездата, който всъщност бил мъж, си свалил панталоните и учтиво помолил дамата да му духа и тя понеже била възпитана и нямало как да откаже на толкова любезното му предложение, застанала на колене и показала добри френски обноски. Уви, останала много разочарована от неприлично мекия и проявяващ непукизъм към нейните умения телевизионен пенис.
Много е лошо една жена да остане разочарована. Започва да се дерзае и задава въпроси, къде е причината? Има добър тен, прилично изработени гърди, добре прикрит и поддържан целулит в рамките на общоприетите норми. Може би пък мъжете са доста стресирани? Притеснява ги простатата, или просто след последните размествания и катарзис в кокаиновия свят, които доведоха цената за грам от белия афродизиак да мине приличните 100лв. и причиниха по-рядката му употреба и то само в специални моменти, ... а тя вече не е един от тях. Дали цифрата 3, с която вече започва възрастта й не е проблема? Тези малки бръчки около очите, не са ли те причината?
Въпрос след въпрос, а поредният отговор идва от мускулест мъжкар в бяла риза, с обръснати гърди и крака, идеални обноски, поканен на гости, докато благоверния е в командировка, лов или просто с друга курва на не по-малко от 200км, и след виното и нежните думи следва малко брандирано целофанче изсипано на стъклената подложка за чаши и изшмъркано с късметче от Лаваца, голям "Дъмпел" он дъ рокс, песента на Азис "Луд ме правиш" и безкрайно и болезнено блъскане в таблата на леглото, докато всъщност мъжкарят си представя как него го чука стероиден татуиран ММА борец от последния клип на костинбродския хермафродит.

Разочарованието остава, но вече примесено с "кръв, сперма и сълзи", както пише Бегбеде. Дали наистина любовта трае 3 години? Дали камъкът сложен на безименния й пръст от спътника й в живота, струващ годишния доход на родителите й, означава сигурност, обич, вярност или просто е маркиране на територия и гузна постъпка за честите му похождения?
Любовта трае много повече от 3 години! Но тя не е за презадоволените. Не е за хората с огромни телевизионни плазми, закачени там, където би трябвало да има библиотека – нещо, което не влиза в дизайн решението на никоя модерна всекидневна. Любовта е за еднократна употреба. Тя се намира в нощното шкафче и е в комплект от 3 броя - сензитив, тин, емоушън и обикновено има вкус на ягоди, защото тези които се продават нямат вече такъв.
Любовта е за загубеняците, те друго си нямат и без това. Загубеняците си поправят нещата, когато се чупят. Ние си купуваме нова кутийка с 3 броя любов и флаконче обезболяващ лубрикант.

Скайпът ми мига. Моята споделяща приятелка ми пише.
- Добро утро.
- И на теб. Как си?
- Вече по-добре. Ти?
- Спокойно е тази сутрин в агенцията, чакам едни корекции от клиента и пиша една история. Ще я прочетеш ли преди да я пусна в блога?
- Да, но само правописните ти грешки ще ти пипам.
- Не съм сигурен.




понеделник, 4 юни 2012 г.

МОР И МИРИС НА ВКИСНАЛО ЗЕЛЕ


Васко слезе от автобуса на централната автогара на големия и бленуван от него град. След 4-те часа залепен на синтетичната тапицерия на седалката, краката му бяха изтръпнали, ризата на гърба мокра от пот и намачкана като стар вестник, но Васко беше щастлив. Беше идвал само веднъж в София, за няколко часа с баща си, да купуват кола от Горубляне. Тогава намери време единствено да отиде до близкия Мол и да си купи комплект модерни дрехи от "Канвелото". Въпросната омачкана риза с модерни шевици, емблеми и пайети, дънкови прилепнали бермуди до коляното - изтъркани и надрани, както и обувки от изкуствена кожа - тип футболни. Беше ги пазил цяла година за големия ден - идването в София. Записал бе платено в НСА - за кинезиотерапевт. Мечтаеше да стане масажист и да се докосне до мечтаната от него поп-фолк плът. 
Сложи огледалните очила тип бъбрек, които си купи от автогарата в Павлекени за 2.50 и се насочи към близката стоянка за таксита. 
- Драйейти, до студенски колко ше ми земиш? - попита Васко любезно първия таксиметров. 
- Епа колкото покаже апарата бе готин! 
- Ма не съм от тук и приблизително искам да знам - заинтересува се Васко.
- Мии, някъде към 15-20лв. зависи от движението - информира го таксиджията.
- Лелеле, много бе! - каза Васко и усети студена пот на челото. Толкова му струваше билета за рейса от Павлекени до София. 
- Ае качвай се, нема пускам апарата, за 10лв. ще те хвърля! - смили се бакшиша. Стана му мъчно за момчето. Спомни си преди 10-тина години за себе си.  Тогава някакъв циганин така го одрънка, че нямаше 2 дена пари за ядене.
- Ее мерси - зарадва се Васко. Сложи голямата карирана торба с цип в багажника, гушна хюмнетката в която беше събрано цялото му бъдеще и се настани на избушената задна седалка.
Таксито се гмурна в обедното софийско задръстване. Васко залепи нос на стъклото и жадно попиваше гледката - от олющените фасади на Лъвов мост, през златните кубета на "Ал. Невски", лъскавите бизнес сгради на "Цариградско" до полу-санираните панелки в "Младост". Всичко му се струваше красиво, голямо и плашещо непознато, но беше твърдо убеден, че ще превземе града. Беше подготвен - "облякън, натокън", рано сутринта беше обръснал гладко краката, гърдите и ръцете. Сестра му помогна да оскубят веждите, косата - силно гелосана и разрошена отгоре, подстриганата късо отстрани и небрежно дълга отзад. Точно като от списанията. Стискаше силно кожената чантичка в скута с 280лв. вътре, телефон, тефтерче с адреси и кутия цигари - златен "Давидов" за престиж. 
"Светът ще бъде мой - готов съм! Ще науча масажите, убавец съм си и мъжете и жените ме харесват. Ще пробия! На цената на всичко! В Павлекени няма да се върна!" - мислеше си Васко.
Таксито спря. Васко подаде парите на шофьора, взе багажа и се насочи към близката будка за бързо хранене. Купи си голям дюнер и айран. Седна на карираната чанта с цип и се огледа, докато предъвкваше навития на руло обяд. Тук вече никой нямаше да го нарича "Васко - педераса". Беше се слял напълно с "модерното" пъплещо из мръсните студентски улички стадо. Изпсува накапаното от дюнера петно на новите дънки, смачка салфетките и ги хвърли на земята при останалите такива. Стана и се запъти към студенсткото общежитие.
Влизайки в хладния и олюпен вход, миризмата на вкиснало зеле го накара да се почуства като у дома. Вече беше наистина убеден, че ще успее!

неделя, 6 май 2012 г.

РЕКЛАМЕН БОГ


Станах по-рано с 5 мин за да се насладя на деня, с разтворимо кафе на немски индустриалец. Отлепих и облизах една кафява бисквитка от мултинационална фирма, топната във френско мляко, купено от немска верига. Взех си един душ с шампоан за глава и рамене, избръснах се с най-добрата за един мъж самобръсначка, сложих си и афтършейф със същото име. Навлякох амариканска тениска направена в Хондурас, италиански дънки от Бангладеш и испански обувки направени в Турция. Запалих американския си джип с италиански двигател и се гмурнах в софийското задръстване породено от провинционални шофьори. Кюстендилската секретарка ме свърза с бургаския ми шеф и получих задачи за новия ни гръцки клиент. Обядът ми мина с интернационалните ми колеги, похапвайки шопска салата от румънски домати, немски краставици и гръцко сирене. Пържолата ми по милански от аржентинско прасе, преглътнах с белгийска бира направена в България. Следобедното италианско кафе с американски понички, премина в безкрайни разговори по финландския ми телефон направен в Тайван. Краят на работният ден дойде с "Хепи Бъртдей" на една колежка, която ни почерпи с ирландско уиски и немски бонбони. 
Седейки вече изморен в къщи, запалих поредната американска цигара от японски производител от кутията с надпис на Световната здравна организация и реших да  отворя пловдивски сайт за запознанства, където намерих следното съобщение на пощата от някоя си Palavata_81 от Радомир - "Тайландски масаж с хепи енд - 80лв" 
Изпих една голяма руска водка, взех английските презервативи от скандинавското си нощно шкафче, качих се на едно жълто корейско такси, продиктувах адресът на масажиската на циганина шофьор и се приготвих за един щастлив български завършек на деня.

сряда, 25 април 2012 г.

МУХА НА БАРА


 - Не е зле, но катеричката гледа много разбойнически, а и е много рошава, вземи да я срешеш. Децата трябва да я харесат в крайна сметка. И не виждам да пие от млякото, както се разбрахме.- Добрее, нооо …
- И сложи повече лешници в млякото, и логото ни по-голямо разбира се.
- Амааа ...
- Направи и зъбите по-дълги - трябва да акцентираме на калция в млякото.
- Ама ще заприлича на бобър така иии ...
- Нищо, те децата не правят разликата. Трябва да им покажем, че ще имат хубави зъби, като пият от нашето мляко, а и сега като гледам, разплискай повече млякото, нека има капки, вълнички, трябва да изглежда апетитно. На теб допива ли ти се, като гледаш дизайна сега?
- Амии не, нооо ..
- Ето видя ли? Хайде прати ми утре поправките, че много се забавихме вече. И направи още един-два варианта като цяло. Пробвай и с крава, но да не е дебела много и да е усмихната.


Влизайки в малкия бар под офиса, още ми кънтеше този идиотски диалог в главата. Поръчах си Джеймсън и загасих цигарата в мокрия пепелник на бара. Димо барманът ми сипа поне 120 грама, явно кървясалите ми очи от 12 часовия ден пред монитора ме издаваха, че имам нужда. Тук винаги се спасявах след подобен ден и работа с хора, които и до ден днешен акълът не ми побира, как са се намърдали в големия бизнес. Последното лого, което им направих за холдинга, беше скицирано на една мазна салфетка от СЕО-то на някаква бензиностанция гледайки реклама на някаква строителна фирма, нищо, че тяхната е за млечни продукти - било "стояло тежко и авторитетно"


- Свободно ли е? - груб дрезгав женски глас питаеше за бар стола до мен.
- Да, заповядайте, не чакам никой.
- Благодаря! Ччч дай една водка с кола! - гласът вече към бармана.
Огледох собственичката на гласа - тотален антипод като външност на грубия и простоват тон. Черно миньонче със сайбер-пънк къса прическа с перчем падащ над нарисуваните й с черен молив очи, малко топчесто носле, изящни по форма устни, страхотни и ослепително бели зъби. Усетила обзервиращият ми поглед, миньончето ме изгледа на свой ред и каза.
- Що пиеш сам?
- Ами, чат пат обичам да си пия сам, така си събирам мислите, след гаден ден.
- Много бачкане ли?
- Да, но проблема не е в работата, а в хората с които я върша.
- Чикиджии навсякъде а?
- Странно говориш.
- Да, хейтърка съм си, ако не те кефи не си лафи с мен.
- Казах странно, аз не обичам да съдя хората. Ти обичаш ли мляко с какао? - дизайнът на проклетото мляко не ми излизаше от главата.
- Само ако е с водка и Каула - засмя се тя - Що питаш?
- Ако видиш мляко с какао в магазина, според теб катеричка ли трябва да има или крава на опаковката?
- Папагал, ама от онези черните с огромните оранжеви клюнове.
- Тукан? - Е ти ме уби!
- Ко работиш бе готин?
- В рекламата, ти?
- Пускам музика, DJ съм.
- Отива ти. Какво пускаш?
- Хаус, трип-хоп … зависи, понякога и RnB
- Ясно
- Не те ли кефи?
- Така като ме гледаш, приличам ли ти на човек който харесва клубна музика?
- Май не. Семеен ли си? Имаш халка.
- Да.
- Е що пиеш тук, ходи си в къщи да си пиеш.
- Сега съм сам, освен това обичам да пия в бар - някак си пиенето има друг вкус, като си плащаш тройно за него. А ти защо пиеш сама?
- След малко отивам на работа и искам да пийна едно, но не върви да пия в бара в който работя, винаги ми се лепва някой да досажда. Що не дойдеш да ме слушаш?
- Ааа не, благодаря! От тази музика ме заболяват зъбите.
- Хахаха, това ми хареса. Както искаш и ти си странен май а?
- Така казват. Извинявай, ще тръгвам вече. - извадих 10лв, оставих ги на бара, махнах на Димо за чао и се запътих към вратата.
- Аз съм Светла, ако решиш съм в "Мохито" след 22:00 - провикна се тя
- Едва ли ще мина. Мерси все пак. Беше ми приятно!


Навън валеше, сложих си качулката и тръгнах обратно към офиса, имах да сресвам тъпата катеричка, да измисля някоя не много слаба или дебела крава, а и защо да не сложа и един тукан, може и да се получи. Светла ми хареса, май ще мина после да ме позаболят зъбите през клуба.


сряда, 18 април 2012 г.

МАЙСТОРЪТ И ДЕТЕЛИНА

- Еййй, майстор си на късия разказ - каза полицаят, докато ми разглеждаше книжката и талона.
- Вие с тези мотори все бързате - продължи той.
- Ами, спукана ми е гумата, та затова карах толкова бързо - продължих с оправданията аз. Полицаят се изцъкли и килна бялата фуражка назад и попита недоумняващо
- Е как така?
- Ами като карам бързо, въздухът няма време да спадне - съвсем сериозно аз.
- Аааа ясно - каза пазителят на реда, но още търсеше логиката, а не искаше да изглежда глупаво.
- Я отидете при колегата в колата и да подготовим едно актче.
- Ааа не искам.
- Как така не искате?
- Не искам акт, не да не отида при колегата ви. Не можем ли да измислим нещо? - класически подходих аз.
- Хмм, ами измислете нещо, но да е дискретно - каза без да ме гледа в очите униформеният.

Тръгвайки с бавна крачка към полицейската кола с документи в ръка, се сетих, че имам само едни 20 евро. Бях тръгнал към чейнджа, когато ме спряха. А така .. ще съм нагъл и това е. Наведох се към отворения прозорец на белия опел, подадох документите и между тях 20-те евро така, че да се виждат и казах:

- Да ви помоля да ми ги развалите обаче, че нямам левове а трябва да купя на приятелката ми подарък - днес има рожден ден. - Полицаят ме изгледа, погледна еврото, почеса се зад врата, бръкна в жабката извади си портфейла, подаде ми банкнота и каза:
- 20лв ще ти стигнат ли?
- Ами .. бях и харесал една блуза за 30лв от Мола, ама ще се оправя някак - с тъжен глас аз
- Хмм, чакай малко - рече куката и излезе от колата.
- Георгиев, дай 10лв - обърна се към колегата, който се оглеждаше за други нарушители.
- Нямам бе, нали аз взех кафетата от "Бялото" - рече той като за всеки случай ровеше из 12-те си джоба на синята униформа.
- Опаа, чакай малко - продължи той и махна с палката на някакво Ауди. Колата спря 20 метра по-надолу. Докато изпуша цигарата която запалих, чакайки си моите 10лв. Палкаджията се върна с няколко банкноти в ръка, подаде ми 10лв и каза:
- Ейй, на чейндж ни превърна бе рокер.
- Благодаря, няма да се повтори, нарушението де. Лека работа! - казах мазно аз и тръгнах.

Пристигнах пред магазина, точно преди да затвори. Жената вече беше загасила евтиният розов неонов надпис на който и бе друго беше изгоряло "S" то и светеше само "ЕX Shop" 
Вчера като го видях - веднага разбрах, че това е магазина за подарък, като за скъсване. 
Дебеланата зад щанда с евтина червена перука и усмивка ме посрещна видимо вкиснато.
Купих набързо един евтин пластмасов вибратор от 25 лв и комплект "ноу нейм" батерии. Избрах и картичка с зайче, коята като я отвориш и му щръква пишката. Бях решил да съм брутално прост и циничен след 2-те седмици глупава връзка. Не исках да ме запомни с нищо хубаво и белким ми изтрие телефона.
- За подарък ли е? - попита продавачката и извади пликче с някакви сърчица. - Много го купуват този модел - продължи тя.
- Гаранция има ли? - опитах се да се пошегувам.
- Амииии, не май. Ама аз имам 3 такива и съм много доволна - заговорнически ми намигна дебеланата, от което на мен ми стана лошо.
- Ето ви и подарък лубрикантче. Става и за анален секс - с обезболяващ ефект е. - не ми харесваше на къде отива разговорът та побързах да напусна розовия дюкян.

Връщайки се обратно по същия път видях чейндж полицайте още да са в засада. Палкаджията чу трещенето на мотора, обърна се и вдигна палка. Какво пък сега, карах бавно .. минах на зелено. Явно им беше скучно.

- Ооо рокера, пак сме в нарушение а? - почна ме веднага.
- Сега пък какво? 
- Ами фара? - почука с палката по него куката. 
- Неее е истина - плеснах се по каската аз. - По този осветен булевард не си дадох сметка изобщо, че карам без светлини - пак почнах аз с оправданията.
- Купи ли подарък? 
- Ъъъъ да - казах и си помислих, че май ще ми се размине.
- Хайде, бягай да не изпуснеш рождения ден.
- Знаете ли, май това е началото на едно чудесно приятелство - цитирайки Хъмфри Богарт от "Касабланка" се опитах да съм остроумен, но нямаше кой да го оцени. Запалих мотора, и тогава ми дойде идиотската идея. Бръкнах в дисагите на мотора, извадих малкото розаво пликче на сърчица и го подадох на полицаят на тръгване с думите:
- Ето нещо дребно за жената. Хубава вечер! 

Щях да мисля друг подарък и въобще дали да късам тази вечер, а и така две жени поне щяха да бъдат доволни тази нощ. 

вторник, 17 април 2012 г.

В ОЧАКВАНЕ НА КУРВА


"Най-ми се ебе, ама по-ми се пие"
Марко Томов

Писателят-поет Марко Томов повърна, избръсна се със самобръсначката която му беше спомен от дядо му Стамат и реши, че днес може и да не си мие зъбите. Боляха го. Винаги като го болят зъбите, много му се допиваше. Много и му се чукаше, но последния хонорар изпи преди една седмица, а без пари нямаше и чукане, дори за известен поет и писател като Марко. Все пак реши да се обади на любимата си курва.

- Здравей, аз съм - каза с прегракнал глас Марко.
- Познах те - рече курвата.
- Искаш ли да ми дойдеш на гости мила? - нежно продължи преграгнало поета.
- Пак ли си останал без пари? Когато останеш без пари, винаги ми се обаждаш - леко ядосано курвата.
- Нее, имам много пари, но исках да те видя. Ела и вземи една водка пътьом. Студено ми е и не ми се излиза - заоправдава се Марко.
- Сега не мога, а и не ми се ебе - твърдо отказа курвата.
- Добре, обади ми се като ти се доебе - каза поета. 
- тът-тът-тът - отговори телефонът.
- Курва - кресна поетът и тръгна да тресва телефона, но се сети, че говореше от мобилния си Алкател, подарен му като награда от "Фестивалът на младия поет - Провадия 2002"

Набра още един свят за него номер - последната му надежда, вечно спасяващия го в такива случаи приятел - Миладин Върбовски.

- Миладинее, спасявай ме брат! - с милостив глас започна жадният поет.
- Оо Марко, какво пак? - рече Миладин.
- Пие ми се и ми се ебе - откровено каза писателят
- 11:30 сутринта е бе Марко.
- Еее мен ми се пие от 08:00, ама не исках да те будя приятелю.
- Е събуди ме, все пак е събота, ама сега ще звънна на Цецето да я видя дали може да измисли нещо - каза Миладин. Стана му мъчно за Марко, знаше какво е да ти се пие и ебе, особено събота сутрин.

- Супер си френдо! Хайде взимайте по бутилка и ви чакам - зарадвано каза Марко и затвори бързо. Страх го беше, да не чуе отказ.
Отиде до тоалетната, повърна пак, погледна се в огледалото - не изглеждаше много зле. Видя, че е пропуснал 1-2 места да дообръсне. Майната му, си рече Марко. Дописа му се. Искаше да напише един кратък разказ - нещо весело и опимистично. Щеше да има водка и курва след малко. Миладин винаги носеше скъпи водки и евтини курви.
Взе празен лист, един надъвкан жълт молив и започна:
"Най-ми се ебе, ама по-ми се пие ..."

сряда, 11 април 2012 г.

БЕЛЯЗАНИЯТ

"Това което не ни убива, ни оставя белег"
Мерилин Менсън





Обърни се и тръгвай, преди да се объркаш съвсем от начините по които можем да се използваме един друг. Аз съм като сребърен куршум за твоето сърце, което се храни от кръвта на младенците около теб. 
Не се страхуваш от това да нараняваш, както и аз от това да нараниш мен. Аз съм опасен за себе си най-вече. 


Усмивката на лицето ти е от болка, не от смях. Белезите които оставя са по чуждите сърца. 
Същите като тези, които имаш вече в края на въглено-черните ти клепачи. Малки и незабележими, но вече завинаги.

Обърни се и тръгвай! Аз съм белязан, но не от теб!

вторник, 13 март 2012 г.

ИНТЕРАКТИВНО IV част

Телефонът ми звънна един път - непознат номер. Набирам аз и почти веднага от другата страна чувам познатият глас:


ТЯ: - Кажи?
АЗ: - Ами ти ме набра?! 
ТЯ: - Да, защото си мислиш за мен.
АЗ: - Не е вярно - излъгвам аз, но не ми се получи убедително.
ТЯ: - Изтрил си ми номера? - сопнато тя.
АЗ: - Да и няма да си запиша и този!
ТЯ: - Този е същият и винаги ще бъде.
АЗ: - Но не и аз!
ТЯ: - Знам. За това и се обаждам.
АЗ: - Да, ама аз мога и друго да реша.
ТЯ: - Ти кучка с рокер ли ще плашиш?
АЗ: - Това беше попадение. 
ТЯ: - Като мен нали?
АЗ: - Не, но това ти се получи.
ТЯ: - 1:0 за мен тогава. Чао!
АЗ: - Чао!

понеделник, 5 март 2012 г.

MaСТИЛНО

Гледайки онзи ден една снимка в сп. Нешинъл Джеографик се замислих над нещо което въобще не беше свързано с нея. Снимката не беше природа, животно или нещо типично за изданието. Беше едно мастилено-черно петно, снимано на бял фон от доста близко. В действителност беше мини капка от истински петрол, капнат от арт директора на списанието върху снимачната маса. Една от 20-те капки видяна като перфектна за да влезе в изданието. Замислих се за онази малка и тънка граница която превръща обикновеното и грозно петролно петно в перфектното такова. Идеалната форма, блясък е може би само в очите на малцина. За останалите е просто черно петно илюстриращо текст в списание. Замислих се за 20-те опита на арт директора да получи резултата от който да остане доволен. Повечето биха казали- толкова пък зор за едно петно. А всъщност точно тук, тази маСтилна капка слага границата между посредствеността и таланта. Кое прави нещата - стилни или кичозни, красиви или грозни, идейни или тривиални. Кога кича се превръща в мода, а модата в кич? Защо огромният с гравирана буква златен пръстен на безимения космат и дебел като кебапче пръст на таксиметровия шофьор ни е "селска чест" , а четирите един до друг такива на нечия негърска хип-хоп ръка е много "куул"? Защо гнездата от коси на лентяйките в моловете ни избиват на смях, а тази не Ейми Уайнхаус изглеждаше толкова на място и стилно? И тук не става дума само за визуалното. При музиката е същото - как разкървавените пръсти натискащи до болка и изкривяващи до фалшиво иначе тривиални акорди на китарата на Кобейн - звучат толкова вечно и истинско, а точните и прецизни ноти от интрументалиста Малмстийн - са някак си студени и безлични? Кое прави нещо вечно, а друго потъва в забрава. Заобиколихме ли с безстилни неща - модерни и еднакви? Дрехи, коли, храна, дори преживявания. Музиката се превърна в атмосферна - това което ти пускат в клуба докато гълташ хапове за емоции. Емоциите и те са ни еднакви - насадените такива от реклами, филми и подсилени от стреса притъпен от 3 водки и енергийна напитка. 
За жалост ми се струва, че и при връзките ни се случва това. Търсим ли вечното, дълготрайното и качественото или подхождаме като с автомобил на лизинг - нов, модерен, лъскав, прави впечатление, говори за престиж, нищо че живеем в панелка или в новите "студия" от 38 квадрата в онези нови квартали които нямат още улици. Всъщност за какво ни е обвързване? Модерни са връзките без договор. Питай Боб! Писва ти и си тръгваш! Лесно и евтино. Като порно филмите - знаеш какво ще гледаш, знаеш началото и края, и въпреки всичко очакваш нещо различно и си даваш парите. Хубавото поне е, че порно филмите станаха много стилни последните години. За разлика от живота ни. Той се превърна в порно филм ама без секс сцените. Скучен и предвидим! 
Та седя си аз, гледам си малкото и красиво маСтилно петролно петно и си мисля, че май верно вината за всичко е негова!

петък, 2 март 2012 г.

ПРИШЪЛЕЦЪТ

"- Е как, ами той е от Англия!", "Ооо страхотна е, все пак е французойка", "Ааа нивото е много високо - като на запад", "Какъв стил! истински италианец!"
Винаги се втрещявам, колко сме сервилни с чужденците. Всеки малко или много си е давал сметка, било в офиса, било сред приятели в компания, как изведнъж българчетата се променяме при контакт със "западняк". Всъщност дори не е нужно да е от запад, може да е от изток, север, юг ... стига да не е от тук. Жените веднага стават странни при среща с чужденец. Омекват им коленете и само етикетът наложен от обществото, не им позволява да застанат на колена и отворят широко уста. Все пак няма да е като българския, нали всичко на запад е по-хубаво, по-стилно, по-красиво, по-уредено, по-интелигентно и ерудирано, а "свирка" е на български - по западно му е "минет". 
Мъжете пък, набързо ставаме приятелско настроени, веднага сме "много гъсти" с пришълецът, лицемерието ни прелива като ушна кал. Отстрани погледнато е направо потресаваща гледка. Сервилничим, дори и езика да не му знаем - намираме веднага начин да му покажем, че сме готови на всичко да се чувства като у дома си, готови сме веднага да му заемем колата си, къщата, дори жена си, а в последните години и страната си. Щял да инвестира, да ни даде работа, да ни научи на ... дори си нямаме и идея на какво, но ще е на нещо хубаво - нали е от запад. Наивност ли е, народопсихология ли? Не ми е и интересува вече. Просто е нещо с което толкова време не мога да свикна - навеждането ни, подценяването ни като личности. А това се усеща от западняка и това го кара да се чувства още по-над, а ние още по-под. Арогантността и надменността му към нас "подчовеците" му става все по присъща и нормална форма на отношение. Но за всичко това сме си виновни ние и никой друг. 
Вчера в близост до НДК бях свидетел на следното. Мъж спира момче и момиче и ги пита нещо на английски - момчето повдигна рамене и продължиха с момичето. Вървях след тях и чух момичето като попита: - Добре де, нали знаеш английски, защо се направи на гъз? - а момчето:  - Да научи на български поне "добър ден" да казва - бастун! 
Надявам се поне това поколение да има самочувствието, което нашите родители нямаха. Надявам се, че останалия тук "материал" е качествен и този които започва да се връща постепенно от "западния рай" да по промени нещата. Защото другото не ми харесва!

сряда, 8 февруари 2012 г.

The SOUNDTRACK Of My Life

Отдавна се каня да си направя нещо като плейлиста на саундтрака на живота ми до момента. Слушайки някоя стара песен, винаги са ми изплували разни кадри на събития и емоции които са били съпроводени с нея. Музиката, винаги е била съставна част от ежедневието ми. Започвайки със събуждането - звукът от радиото, телевизията по-късно, от касетофона в колата, радиото в офиса, музиката на някой купон или парчето което сме си нарекли за "наше" с поредната любов. И така, нареждам си mp3 спомените в плейъра и започвам да описвам:


1980
Добро утро мили деца:
Първи клас, баба ми е изпържила филийки и се опитва с цялата си воля да ме дигне в 07:00 сутринта за училище.

Лека нощ деца:
Джейми и вълшебното фенерче

Единственото свежо "сънчо" което ми се е запечатило в съзнанието!


1985 
Gimme Shelter
Може би съм търсил някакво убежижте, но си спомням като намерих една забравена от баща ми жълта касета -  AGFA с този запис. Слушах го толкова време на стария Филипс, че лентата накрая стана като дъвка от превъртане напред-назад.








1986 - 1989
Master of Puppets
Беше като бомба. Не знаех какво чувам. Беше уникално и велико. 







Turbo lover - Judas Priest
От тогава се запалих и по моторите. Още се чудя дали Димитров от 3-тия етаж накрая разбра къде му отиде раздрънканата и счупена Ява 150 от мазето.








Scorpions
5-ти клас. Все пак се осмелих да поканя Надето на блус. Велик момент!











Motley Crue - Smokin in the boys room
И първите опити за цигари и графити в училищните тоалетни. 
Всичко завърши злощастно разбира се!







Twisted Sister - The Price
Отново влюбен, уви трябваше да сменям вече училището!







1989-1990 Голямата промяна?

Казваха, че вече сме свободни. Може би беше така, щом в петък вечер по руската телевизия за пръв път гледах този клип на U2








90`s
Гневни, но и много влюбени
Още настръхвам гледайки този концерт. Само хората от бившия съветски лагер и комунистическите страни, можеха да усетят силата, емоцията и свободата която усещахме с тази музика!








Sweet child o` mine
Ново училище, нова любов. Тази май беше най-голямата!






This Love - Pantera
Уви, въпросната любов не харсваше Гънс, и ми подари за рождения ден касетката на Пантера с това парче. 







С мирис на лъжа и лицемерие
1991-1993

Този път беше наш ред да се бунтуваме за нещо. Не помня вече за какво, но беше важно и необходимо!







With or without you
Марти, винаги ще те помня! Ти остана завинаги на 19. Психара който те застреля в казармата беше олицетворението на годините в които живеехме тогава!







Разочарование и надежда?!
1993-1997

Нещата тръгнаха от зле та на по-зле. Но пък имахме най-хубавите купони!

Pearl Jam - Black



Бях заобграден от много приятели и познати ... нямах и 5 минути спокойствие :)

Pantera - 5min alone



Питах се дали това ще продължи вечно.

Alice in Chains - would?



1997-2000
Време бе  да се работи. Край на студенството, край на безгрижието! 
Глупости! Уникални, безгрижни и безпаметни дни на партита! Нова любов, даже май се ожених по едно време.

Radiohead - Creep



Имаше нещо което обаче ми липсваше, не знаех какво е, но го усещах.

Moby - Why does my heart ..?



Може би трябваше да почакам и да разбера от самосебе си какво бе то.

Slipknot - Wait and bleed


2000 - 2012
Тъпи години, но с уникална нова музика!


FNM








Rammstein





MM - The nobodies


Slipknot - SNUFF


to be continued …

сряда, 11 януари 2012 г.

ТРАМВАЙ ЖЕЛАНИЕ

Снежинките летяха хаотично, студеният вятър ги мяташе в различни посоки, както и мислите в главата ми докато чаках трамвая на спирката. Годината беше към своят край. Би трябвало да си намисля и пожелая нещо хубаво за следващата, но какво? Здраве, щастие, пари, любов? Всички това си пожелават. Към това ли се стремим, това ли ни трябва само? Не мисля за здравето си в момента - значи го имам засега. Щастието е нещо много непостоянно - днес съм щастлив, утре не, други ден може би пак ще бъда. Парите? И тях не ги мисля, живеем във време на пари - работим, печелим и харчим. Те са даденост. Какво има да ги желаеш. Остава любовта - тя пък не е ли за тийнейджърите? Те имат нужда от нея повече от всички останали. Тя е най-хубавото нещо което трябва  им се случи докато са тийнейджъри. Тогава е най-чиста, най-първа, най-искрена, като онази история за малкото момиченце което попитало най-доброто си приятелче " - Ти обичаш ли ме? - Обичам те - отвърнало момченцето. - Ама като възрастните ли? - попитало пак момичето. - Не, истински! - казало момченцето." 
Неее, не искам любов, искам да си пожелая друго. Може би все ще измисля нещо до полунощ на 31. Сега чакам трамвая, а студът и снежинките стават все по-силни и нахални. Давам си сметка, че след меркантилните Коледни празници и атмосфера изпълнена с реклами на полу-голи снежанки с телефони в ръка, дебели, кока-колово червени и лошо гримирани Дядо Коледовци по телевизорите и билбордите, има едни 4 дни на размисъл, празни джобове и мисли за по-различна, по-добра следваща година. Чакайки и потропвайки с крака по заснежените плочки на спирката, върнах лентата на изминалите месеци и дни. 2011 започна въпреки предишните си новогодишните пожелания. Ей така напук сякаш. Не, че в момента можех да си ги спомня, или даже дали си пожелах нещо конкретно, но определено не се случи нещо което бях искал. Отидоха си хора на които държах - бързо, тихо и не навреме. Появиха се други на тяхно място, но не бяха същите. Студът в началото на годината замрази много емоции, които така и не се разтопиха на пролет. Кризата се настани трайно и при всичките ми познати и приятели и лошото бе, че се превърна и в емоционална такава. Всички станахме пестеливи и икономични. Скрихме в буркани и дюшеци чувства и желания за по-добри дни. Преоткрихме в гардеробите старите и не носени дрешки, припомнихме си че има професии като обущари, тапицери, дърводелци, които дадоха нов живот на обувки, и мебели които бяхме приготвили за смяна. Някои решиха да не сменят колата, други жената. Такива са времената си казахме. Отменихме празници, рожденни дни, сватби - само погребенията запазиха своето статукво. Вчера звъннах на един приятел да му честитя празниците. - Как е? - питам. - Има ли организация за Нова Година? - Не, всеки по къщи - отвръша той. - Май ше си направим конферентен скайп купон. - опита да се пошегува, но разбрах че хич не му беше до смях. Нито на мен. 
Гледайки през парцалените снежинки в посоката от която трябваше да ми дойде трамваят, усетих вибрацията на звънящият ми телефон в джоба. Беше непознат номер, но вдигайки веднага разпознах гласът.
- Рокерче - започна ТЯ. - Само да ти кажа, ти беше най-хубавото ми нещо което ми се случи тази година. Ти си специален и го знаеш. Обичам те. Чао!
Едно изречение, един глас и 10 секунди. Майната му на трамваят! Обърнах се и тръгнах пеш, обърнах лице към небето от където се сипеха слепналите по две, по три замръзнали зимни капчици. Топейки се от дъха ми ги усещах като нежна роса по лицето. Как един жест, няколко думи могат да обърнат всичко - снегът се превърна в топла бяла пелена скриваща боклуците на измръзналият град. Дори гадните рекламни коледни украси ми изглеждаха вече романтично. Усетих, че и прeмръзналите ми мокри крака от кишата вече започнаха да се стоплят. Стисках телефона в джоба и се молех да звънне пак. Да я чуя отново. Нямаше смисъл - каза всичко което можех да си пожелая - да си специален, да бъдеш най-хубавото нещо което се е случвало за някой. Наистина тези думи изтриха черните краски забулващи мислите ми. Няма да си пожелая нищо вечерта на 31-ви. Нека се случи каквото трябва, не ми пука - така или иначе не бих могъл да знам, за да се тревожа, надявам или да го променя. А и дали има смисъл?

Трамваят с грохот мина покрай мен със запотените си стъкла и примигващи светлини. На задното стъкло мернах едно момченце което рисуваше с пръст нещо на него и гледаше неспиращият сняг. Усмихна ми се и махна с ръчичка. Усмихнах му се и аз! Пожелах му да е шастлив като мен сега!