сряда, 11 януари 2012 г.

ТРАМВАЙ ЖЕЛАНИЕ

Снежинките летяха хаотично, студеният вятър ги мяташе в различни посоки, както и мислите в главата ми докато чаках трамвая на спирката. Годината беше към своят край. Би трябвало да си намисля и пожелая нещо хубаво за следващата, но какво? Здраве, щастие, пари, любов? Всички това си пожелават. Към това ли се стремим, това ли ни трябва само? Не мисля за здравето си в момента - значи го имам засега. Щастието е нещо много непостоянно - днес съм щастлив, утре не, други ден може би пак ще бъда. Парите? И тях не ги мисля, живеем във време на пари - работим, печелим и харчим. Те са даденост. Какво има да ги желаеш. Остава любовта - тя пък не е ли за тийнейджърите? Те имат нужда от нея повече от всички останали. Тя е най-хубавото нещо което трябва  им се случи докато са тийнейджъри. Тогава е най-чиста, най-първа, най-искрена, като онази история за малкото момиченце което попитало най-доброто си приятелче " - Ти обичаш ли ме? - Обичам те - отвърнало момченцето. - Ама като възрастните ли? - попитало пак момичето. - Не, истински! - казало момченцето." 
Неее, не искам любов, искам да си пожелая друго. Може би все ще измисля нещо до полунощ на 31. Сега чакам трамвая, а студът и снежинките стават все по-силни и нахални. Давам си сметка, че след меркантилните Коледни празници и атмосфера изпълнена с реклами на полу-голи снежанки с телефони в ръка, дебели, кока-колово червени и лошо гримирани Дядо Коледовци по телевизорите и билбордите, има едни 4 дни на размисъл, празни джобове и мисли за по-различна, по-добра следваща година. Чакайки и потропвайки с крака по заснежените плочки на спирката, върнах лентата на изминалите месеци и дни. 2011 започна въпреки предишните си новогодишните пожелания. Ей така напук сякаш. Не, че в момента можех да си ги спомня, или даже дали си пожелах нещо конкретно, но определено не се случи нещо което бях искал. Отидоха си хора на които държах - бързо, тихо и не навреме. Появиха се други на тяхно място, но не бяха същите. Студът в началото на годината замрази много емоции, които така и не се разтопиха на пролет. Кризата се настани трайно и при всичките ми познати и приятели и лошото бе, че се превърна и в емоционална такава. Всички станахме пестеливи и икономични. Скрихме в буркани и дюшеци чувства и желания за по-добри дни. Преоткрихме в гардеробите старите и не носени дрешки, припомнихме си че има професии като обущари, тапицери, дърводелци, които дадоха нов живот на обувки, и мебели които бяхме приготвили за смяна. Някои решиха да не сменят колата, други жената. Такива са времената си казахме. Отменихме празници, рожденни дни, сватби - само погребенията запазиха своето статукво. Вчера звъннах на един приятел да му честитя празниците. - Как е? - питам. - Има ли организация за Нова Година? - Не, всеки по къщи - отвръша той. - Май ше си направим конферентен скайп купон. - опита да се пошегува, но разбрах че хич не му беше до смях. Нито на мен. 
Гледайки през парцалените снежинки в посоката от която трябваше да ми дойде трамваят, усетих вибрацията на звънящият ми телефон в джоба. Беше непознат номер, но вдигайки веднага разпознах гласът.
- Рокерче - започна ТЯ. - Само да ти кажа, ти беше най-хубавото ми нещо което ми се случи тази година. Ти си специален и го знаеш. Обичам те. Чао!
Едно изречение, един глас и 10 секунди. Майната му на трамваят! Обърнах се и тръгнах пеш, обърнах лице към небето от където се сипеха слепналите по две, по три замръзнали зимни капчици. Топейки се от дъха ми ги усещах като нежна роса по лицето. Как един жест, няколко думи могат да обърнат всичко - снегът се превърна в топла бяла пелена скриваща боклуците на измръзналият град. Дори гадните рекламни коледни украси ми изглеждаха вече романтично. Усетих, че и прeмръзналите ми мокри крака от кишата вече започнаха да се стоплят. Стисках телефона в джоба и се молех да звънне пак. Да я чуя отново. Нямаше смисъл - каза всичко което можех да си пожелая - да си специален, да бъдеш най-хубавото нещо което се е случвало за някой. Наистина тези думи изтриха черните краски забулващи мислите ми. Няма да си пожелая нищо вечерта на 31-ви. Нека се случи каквото трябва, не ми пука - така или иначе не бих могъл да знам, за да се тревожа, надявам или да го променя. А и дали има смисъл?

Трамваят с грохот мина покрай мен със запотените си стъкла и примигващи светлини. На задното стъкло мернах едно момченце което рисуваше с пръст нещо на него и гледаше неспиращият сняг. Усмихна ми се и махна с ръчичка. Усмихнах му се и аз! Пожелах му да е шастлив като мен сега!