вторник, 4 март 2014 г.

ПОЛЕТ НАД КУКУВИЧЕ ГНЕЗДО

Като дете, ми беше много криво, че всички приятели от квартала си имаха село, а аз не.
След всяка ваканция, разказваха хиляди интересни истории, свързани с реки, гори, коне, прасета, патици и всякакви приключения, които бяха преживяли.
Няма да забравя онова лято, което поради някакво странно стечение на обстоятелствата, отидох с родителите си на гости на тяхни приятели, в едно приказно село в Балкана. Имаше си всичко - река, гора и всичко това в полите на страхотните канари на планината.
Имаше и едно много странно съседско момиче, което от първия ден ме хвана за ръка и ме поведе из селския начин на живот. Бяхме 9-10 годишни, но тя изглеждаше доста по зряла от мен. С груби ръце от работа, овехтели работни дрехи и изгоряло лице. Помня, че се казваше Роси. Много слънчево и лудо дете. Не бях чел Пипи Дългото Чорапче - но така си я представях. Сутрин още по-тъмно ме будеше да ходим до курника, взимаше най-големите яйца, избърсваше ги в полата си, разклащаше ги силно и с една голяма игла правеше дупка и ми показваше как да ги пия. После ме учеше как се дои козата, ядяхме с пръсти от дървеното корита в мазето почти станалото сирене. 
Водеше ме за гъби, учеше ме да различавам рижиката от отровната млечница. Крадяхме яйца от пъдпъдичите гнезда в полето. На реката ми показваше от къде да си намерим мамараците, как да отчупим коричката им, да ги закачим на въдицата, къде точно се крият мрените.
Беше уникално лято. Чувствах се като Том Сойер с неговия Хъкълбери Фин, но в момически вариант, който така и не видях повече.
До тази вечер. 
В този тежък, претруфен с червени килими и златиси тапети снобарски ресторант в центъра на София.
Беше работна вечеря, с голям потенциален клиент. Вечеря от вида, където нито вършиш работа, нито вечеряш. Мразех подобни лицемерни срещи и хвърлените напразно пари за порция основно ястие, което повече прилича на повърната сутрешна закуска на колибри, отколкото на ядене, а бутилката вино струва колкото 8 часов запой в "Блейза".
Бяхме аз, шефа ми срещу изпълнителния директор и бранд мениджърката, за която ме бяха предупредили, че зависи сделката.
Запознахме се делово, стиснахме ръце и разменихме визитки.
Нещо обаче, не ми даваш мира взирайки се в дамата срещу мен на масат. Очите й, странните  дрезгави нотки в корпоративно обиграния глас. Загледох се небрежно във визитката на масата - Росина Маркофф
Тогава ми и изплува цялата картина. Не можех да повярвам. 25-26 години по-късно бях убеден, че е тя. Разпознах умело прикритите лунички на бузите под дебелия фон дьо тен. Леко кривата усмивка, тръпчинките. Онзи вече почти неуловим белег на дясната вежда покрит перфектно с кафяв молив.
Усетих, че ще бъде една интересна и супер емоционална вечеря.
Уви, нещата не преминаха така. Ледът трудно се пропукваше. Дършаха се хладно, надменно. Не помогнаха и някои мой смешни истории от рекламния живот, които рядко неуспяваха в подобни трудни и водещи наникъде срещи. За тях бяхме поредните рекламисти, които искат да им продадът въздух и вземат парите напразно. Може би бяха и прави, бяхме едва в началото на рекламния бизнес в България, но определно ме издразни предубедеността им, преди още да ни дадат шанс, да се запознаем.
Тогава дойде онзи момент - перфектния момент.
Моментът в който стреляш - улучваш или всичко отива на кино.
Дойде сервитьорът с поръчката на Росина Маркофф. Беше поръчала "Яйца Бенедикт с гарнитура аспержи и задушени зеленчуци". Обърна се към момчето и доста грубо с изкуствения си акцент на завърнала се успяла българка от запад му каза:
- Ооо, яйцата са супер сурови, разтичат се като ги нарежа, горчицата ми е в повече, аспержите са жилави. В Белгия само как ги правят. Тези аматьори тук в Бългейрия, така и не се научиха. Ужасен прованс е станало всичко. Моля вземете ги и помолете готвача да измисли нещо по въпроса.
Тогава се включих аз:
- Така е, вече нищо не е като хората. И яйцата не са яйца. Спомням си, като малък на село как обичах сутрин да взимам от курника на баба, топлите яйца, да ги разклащам, пробивам с игла и изпивам. Жълтъците бяха червено-оранжеви, не като сега - почти бели.
Казах всичко това, без да откъсвам очи от нея. 
Изпусна вилицата, очите и се оголемиха и се втренчиха в мен. Нищо не каза. Гледаше ме и се опитваше да изчопли от съзнанието си следа, която нещо да й подскаже, кой съм.
Невъзмутимо продължих със селски истории, тъй като видях, че шефа й започна да се смее и оживи. Включи се и той.  Сети се за кошерите на дядо си, започна и той с детските преживелици.
Само Маркофф, мълчеше и не докосваше нищо. Гледаше ме цялата вечер и не казваше нищо. 
Сигурен съм, че ме позна или светлината която хвърлих в снобарско почернелия и мозък я беше парализирала.

На тръгване, във фоайето на ресторанта, ръкостискайки ме за довиждане с леко треперещ и вече позагубил акцента си глас ме попита:
- Беше много приятна вечеря, но с вас не се ли познаваме от някъде другаде?
- Едва ли - казах аз с най-чаровната усмивка на която съм способен. - Срещна ли някой приятен човек, трудно го забравям.

В колата, шефа ми беше супер приповдигнат.
- Ей, точно мислех, че няма да се разберем с тези сноби и ти извади онази яйчена история. От къде ги измисляш бе?
- Не я измислих! Роси ми показа като деца, как се ядат сурови яйца на село - захилен казах аз.
- Коя??

- Няма значение, една кукувица.

петък, 14 февруари 2014 г.

СТЪЛБИ КЪМ НЕБЕТО

Затворих несигурно вратата. Стоях като вцепенен на стълбището, докато осветлението не загасне. Чаках го, защото иначе щях да го напусна по най-бързия начин. А не исках. Чаках тъмнината, която щеше да ми даде увереност. Крачка по крачка правех надолу, като алпинист слизаш от върха, където се е чуствал прекрасно и с ясното съзнание, че слизането е най-трудно.
Стъпало по стъпало. Спрях на междинната площадка. Облегнах се на тъмното. Коленете ми трепереха, ръцете и сърцето също.
Затаил дъх, чувах само ударите му и се опитвах да разбера по морзовата азбука какво ми казва - някакъв сигнал - нагоре или надолу.
Разумът го нямаше. Шумът от сърдечните удари го заглушаваше. 
Надолу ме чакаше сигурността, бягството към спокойството, но и въпроси, чийто отговори се криеха нагоре.
Направих крачката нагоре, кецовете ми сякаш бяха пълни с олово. Хванах се перилото. 
Още едно стъпало … и връщане назад нямаше да има.
Прехапах устни и си казах - майната му на правилата, на разума. Ще съжаляваш повече, ако не го направиш!

Отключих входната врата, почти тичах по дългия коридор към стаята. Отворих нервно вратата й. 
Не ме погледна. Сякаш знаеше, че ще бъда аз. Просто замръзна, без да ме поглежда. Всичко беше наелектризирано. Можех да чуя движението на елементарните частици на атомно ниво.
Доближих я бавно, не исках да я изплаша, усещах я, че трепери и тя. 
Отместих косата от лицето й, бавно и нежно. Страхувах се да я докосна, да не сбъркам някъде, да бъда груб и непохватен.
Чух треперещия й глас да прошепва "- Тръгвай си". Беше по-изплашена, объркана и от мен. Въпреки, че знаеше, че ще се случи. Че ще се върна. Знаех, че има същите страхове и терзания като мен. Но също знаех, че го иска не по-малко.
Спомням си, когато ми написа: "Следващият път ако ти не ме целунеш, ще го направя аз!"
Тогава разбрах, че съм пропуснал момента. За пореден път. Отново не видях знаците.
Целунах я като приятел, така както дете целува друго дете. Не се отдръпна, но не ми и отвърна. 
Но усетих, че го направи мислено.
Виртуално. Там където беше най-истинска и уверена.

Не помня как и кога си тръгнах, но всичко продължи не повече от 5-6 секунди. 
Спомням си само спасителните стълби от небето. 
Вече осветени и сигурни.
Надолу към въпросите, за които мисля, че вече имам отговори.

понеделник, 27 януари 2014 г.

МОМИЧЕТО СЪС ЗЛАТНИТЕ ОЧИ

Обичам ги.
Златните очи без които вече не мога. Знам, че са измамни с блясъкът който заслепява, успокоява и те прави временно щастлив.

Обичам ги.
Всяка вечер. Карат ме да забравя, да преглътна горчивите залъци на злободневието. Ледено изгарящата вълна из цялото ми тяло, която нищо друго не може да замени. Вените се отпускат, предавам се. Отпускам се и потъвам, без да се давя в мислите които ме убиват.

Обичам ги.
Кристалните отблясъци минаващи през тях, като калейдоскоп пречупват света по неповторим и красив начин. Докосвам с пръст малките и нежни капчици образувани от тях. Събират се в едно заедно с мен. Изстудяват горещото ми лице и мисли достигнали точката на кипене от изминалия истеричен ден.

Обичам ги.
Доверявам се на тях, с живота си. Със сърцето си, което забавя своя ритъм, пропит от аромата и вкуса на сълзите им.

Обичам ги.
Защото ме правят силен. Силен да премина към следващия ден. Силен да забравя и простя.
Да преживея простащината, арогантността, бездарието, обидите през изминалия ден, месец и година.

Обичам ги.
Трудно ми е да ги отхвърля. Да скъсам с тях. Знам, че ме убиват - бавно, със стил, любов и топлина.

Обичам ги.
И те ме обичат. Заедно сме в самотата си.

Обичам ги.
Защото заспивам с усмивка и се моля да се събудя до нея.
До момичето със златните очи.

четвъртък, 23 януари 2014 г.

КУКЛА НА ВЕРИГА


 
"- Има нещо особено цинично в мейла ти. Вероятно е от броя на усмивките в него."Това бяха и последните й думи. Повече не я и чух. Може би защото си закрих мейла. Не знам дали е писала и повече. Нещата трябваше да станат така. Отведнъж, като спирането на цигарите. Не се получава с намаляване или обещания тип "от утре". Или го правиш на момента или е безмислено просто да опитваш. Винаги когато нещо ме измъчва, не се и опитвам да го подтисна, оправя или намаля. Просто го спирам и продължавам напред. Друг е въпроса дали успявам. Както с цигарите. Лесно ги спирам, но много трудно успявам да не ги пропуша отново. Винаги започвам със "само една, е така с питието" и нещата започват отначало.Обичам си пороците, а и те ме обичат. Хубаво е нещата да са взаимни, за разлика от любовта, привличането или приятелството. Никога не са равнопоставени и може би в това е и интересното, затова и толкова ги търсим, ценим и съжаляваме, когато си отидат.Сетих се скоро за онази история на един бивш политически затворник, прекарал над 10 години в затвора на остров "Болшевик" и след падането на режима, известен режисьор решава да снима филм за въпросния зандан. Намира оцелели политзатворници и ги завежда там за да снима тяхните истории и разкази. Когато снимачния екип, изнамира купчина вериги с пранги с които са били връзвани заточениците и започва да ги нарежда н"- Има нещо особено цинично в мейла ти. Вероятно е от броя на усмивките в него."Това бяха и последните й думи. Повече не я и чух. Може би защото си закрих мейла. Не знам дали е писала и повече. Нещата трябваше да станат така. Отведнъж, като спирането на цигарите. Не се получава с намаляване или обещания тип "от утре". Или го правиш на момента или е безмислено просто да опитваш. Винаги когато нещо ме измъчва, не се и опитвам да го подтисна, оправя или намаля. Просто го спирам и продължавам напред. Друг е въпроса дали успявам. Както с цигарите. Лесно ги спирам, но много трудно успявам да не ги пропуша отново. Винаги започвам със "само една, е така с питието" и нещата започват отначало.Обичам си пороците, а и те ме обичат. Хубаво е нещата да са взаимни, за разлика от любовта, привличането или приятелството. Никога не са равнопоставени и може би в това е и интересното, затова и толкова ги търсим, ценим и съжаляваме, когато си отидат.Сетих се скоро за онази история на един бивш политически затворник, прекарал над 10 години в затвора на остров "Болшевик" и след падането на режима, известен режисьор решава да снима филм за въпросния зандан. Намира оцелели политзатворници и ги завежда там за да снима тяхните истории и разкази. Когато снимачния екип, изнамира купчина вериги с пранги с които са били връзвани заточениците и започва да ги нарежда на земята за снимка, при хвърлянето на земята на поредната такава, въпросния затворник се насочва право към нея с думите: " - Това е тя. Моята." Прегръща я, и сълзите тръгват. Били са неразделни над 10 години. Такива сме хората - обичаме си оковите. Те стават неизменна част от нас. Всичко е просто въпрос на време.Всеки си има своите вериги и окови. Свободата е по-трудна за носене от веригите, с нея трудно се свиква, тя е непридвидима, своенравна и винаги различна.И аз си обичам веригите, защото така обичам повече свободата.Да, циничен съм и го правя с усмивка. Така казвам истината, поне моята такава и това ме прави свободен, макар и окован.а земята за снимка, при хвърлянето на земята на поредната такава, въпросния затворник се насочва право към нея с думите: " - Това е тя. Моята." Прегръща я, и сълзите тръгват. Били са неразделни над 10 години. Такива сме хората - обичаме си оковите. Те стават неизменна част от нас. Всичко е просто въпрос на време.Всеки си има своите вериги и окови. Свободата е по-трудна за носене от веригите, с нея трудно се свиква, тя е непридвидима, своенравна и винаги различна.И аз си обичам веригите, защото така обичам повече свободата.Да, циничен съм и го правя с усмивка. Така казвам истината, поне моята такава и това ме прави свободен, макар и окован.

неделя, 19 януари 2014 г.

ДЪРВОТО НА ЖИВОТА

Държейки одрязъка дърво в ръцете си, се вгледах в последните десетина радиални линии преди самата кора. Просто едно парче бор, може би четвъртинка от целия ствол - пропито с влага, плесен и кратки човешки истории и съдби, които след още десетина години едва ли някой ще си спомни. За това, заради мен самия, заради тези малки нищожни човешки радиално преплетени моменти, се чувствам длъжен да ги запечатам в този кратък опит за антология на един къмпинг или може би нещо доста повече от това.
Място на едва шейсетина километра от отдавна загубения ни любим роден град - превърнал се в люпилня на зомбирани меркантилни създания, загубили се по пътя на кариерата, амбициите или самото физическо оцеляване.
Място където намерихме среща хора от различни слоеве, с различни професии, мироглед, финансови възможности и житейски съдби, но събрани от няколко велики неща: прохладата и свежестта на гората, безкрайното осеяно със звезди небе, уханието на борове и свобода.
Свободата която чакахме през седмицата в офисите си, магазините си, канторите си или просто домовете заобградени от непознати, отчуждени и озлобени комшии.
Свободата която изплуваше петък вечер, след последния завой, след синия пътен знак "сложете вериги" и отдавна раждясалата табела с надпис "Къмпинг Бор"
Малкото ресторантче на самото шосе на входа, ни чакаше с изгладените стари, но чисти покривки на масите и менютата на тях, които никой не поглеждаше, защото знаеше наизуст.
Докато мъжете затопляхме караваните, сипвахме вода, изривахме снега, ресторантчето сервираше на половинките ни и децата традиционното за всеки от нас меню - без дори да го поръчвахме.
Собственикът който познаваше по име всички ни - децата, кучетата ни, марките на колите ни и историите ни, си ни чакаше докогато е нужно - без работно време и винаги с усмивка.
Същият обичаше да казва след петъчния детски погром в ресторанта - предпочитам 10 деца да ми обърнат кръчмата наопъки, пред двама пияници с глупостите им и свадите накрая.
Държа и гледам това парче бор с над 80 линии и си спомням за всяка една от последните 10 преди дебелата кора.
За хората станали част от тази мимолетна едва няколко сантиметрова борова история.
За децата които порастнаха под неговата сянка.
За веселите или тъжни истории случили се около него.
И всичко това в няколко линии парче бор.
Бяхме страхотни. Бяхме различни и всичките еднакви в обичта си към мястото и начина си да бъдем свободни и добри.
Адвокати, художници, оператори в телевизия, автомонтьори, бодигардове на престъпници, зъботехници и лекари, музиканти и полицаи. Но там всичките бяхме къмпингарите от къмпинг "Бор".
За кратките десет години децата порастнаха, други се родиха, дойдоха нови хора, някои си тръгнаха - но всичките бяха страхотни. Учудващо и до днес, не мога да се сетя за един лош човек или случка.
Имаше много слънце, имаше и бури.
Паднаха дървета и смазаха човешки съдби и емоции.
Едни оцеляха, други не.
Боровете не успяха.
Парчето което държа бе от последното което падна в неравната борба на човешката глупост и алчност.
Не остана и едно от стоте свидетели на едни отминали славни времена.
Отидоха си с Виро, Пусата, Ари и Мони.
Тях ги взе ракът, депресията и смъртта.
А дърветата - човешката простотия и глупост.
Но дърветата ще пораснат и ще ги има и години след нас. Природата има силата да се възстановява учудващо бързо и лесно, за разлика от нас човеците, които една малка буря може да се окаже фатална и летална за душата и тялото.
Сега гледайки малкото парче бор побрало се в двете ми ръце, част от онова вековно дърво на което връзвах люлката на едногодишната ми дъщеря, вечерния огън който гореше до него, смеха и уникалните вечери около него, се сещам колко преходни и мимолетни са хубавите мигове. Как за цената на един нов автомобил и с няколко литра бензин и толкова резачки, всичко бе загубено завинаги.
За някой. Не и за мен.
Прибрах парчето дърво за спомен под караваната на 2 км от обезлесеното място история. Под нови вековни дървета, където се преместихме. Около новия огън със старите приятели.
Всеки край е начало на нова история - дори по-хубава, защото я пишем самите ние.

сряда, 15 януари 2014 г.

ТЪМНО














Зарови тайните си надълбоко
Ела с невинност и остави ме в грях
Въздухът около мен все още пълен е с гняв
Любовта е просто камуфлаж
на тъгата от затихващия смях.

Ако ме обичаш, ме пусни
Избягай, преди да разбера
сърцето ми е твърде тъмно
Постъпките ти да коря
В лъжа да изгоря

Че съм ангел не съм те лъгал
нито в дявола съм се клел
и да мразя силно аз не мога
но в тъмнина съм се оплел
и постепенно губя аз облога

Зарови тайните си надълбоко
Остави ме в невинност
Искам въздуха отново да е чист
Да приема ангелска повинност
Да върна падащия лист.



сряда, 1 януари 2014 г.

ЛЕГЕНДИ ЗА СТРАСТТА

Досега не бях виждал такова кърваво червено червило да седи така добре като на Нея. Дойде както каза. Не вярвах, тъй като това парти не беше толкова нейното, колкото другото, което беше по същото време. Но тя дойде. Не ме погледна. Не каза нищо. Прегърна се с другите, усмихваше се, говореше разпалено за неща които не чувах. Само я гледах и не откъсвах очи от невероятните й очи и кървавочервени устни. Чаках я цяла вечност.
Не знам кога започна всичко. Не помня кога за пръв път ме сряза онази болка в стомаха, когато я виждах. Дори не я познавам добре. Просто малки и откъслени флашове. Червената рокля, която ме накара на една среща да започна да заеквам и забравя мисълта. Един рожден ден на една вила, когато сглобявахме една градинска люлка. Една презентация, която трябваше заедно да изнесем и забравих всичко и всички, защото беше до мен и уханието й ме беше пратило някъде другаде. Правех се, че не усещам, че не виждам, че не чувствам.
Забранявах си. Нова работа, нови хора, нови чувства - все непозволени.
Всичко това до тази вечер. Пих много. Мислех, че вече няма да дойде. Не знаех, какво да й кажа, не усещах от нея нищо - какво мисли за мен, никакви сигнали за симпатия или безразличие. Нищо. Не исках да изпусна момента, пък каквото ще да става. Седях отстрани, наливах се с поредното уиски и се чувствах като ученик, на който му трябват два срока да предаде отдавна написаната бележка за момичето от първи чин.
Нямах намерение да изглеждам като тъп сваляч в бар, а никога не съм го можел. Исках просто да се доближа до нея, да я усетя, да влеза в красивия й ум. Исках да разбера какво се крие зад дълбоките й непристъпни очи.
Стана глупаво. Говорех тъпотии. Виках заради силната музика. Опропастих всичко. Тя се отдръпна още повече. Дистанцира се светлинни години от мен. Нещо просто се скъса в мен. Трябваше просто да си седя отстрани и да продължавам да се наливам и само да си гледам, както си го можех най- добре.
Опитах се да оправя нещата, като я изпратя до колата, на следващия ден да напиша мейл, да се извиня. Не исках да си извади грешно мнение за мен. Отговорът й беше крайно различен от това което очаквах. Още не мога да го разбера. Чета и препрочитам всяка нейна дума и не разбирам или може би не искам. Знам, че сме непозволени един за друг. Знам, че сме забранени един за друг.
Знам всичко, но знам и че исках онази вечер просто да отместя с ръце нежната и като коприна коса от красивото й лице и целуна кървавочервените й устни. Нищо повече. Но моментът мина. Изпуснах го. Забраних си, а и ми го забраниха.
Какво пък, май любовта верно е просто недоизживяни мигове на страст.
Нo пък и както казва една приятелка блогърка - "No drama, no blog"