понеделник, 27 януари 2014 г.

МОМИЧЕТО СЪС ЗЛАТНИТЕ ОЧИ

Обичам ги.
Златните очи без които вече не мога. Знам, че са измамни с блясъкът който заслепява, успокоява и те прави временно щастлив.

Обичам ги.
Всяка вечер. Карат ме да забравя, да преглътна горчивите залъци на злободневието. Ледено изгарящата вълна из цялото ми тяло, която нищо друго не може да замени. Вените се отпускат, предавам се. Отпускам се и потъвам, без да се давя в мислите които ме убиват.

Обичам ги.
Кристалните отблясъци минаващи през тях, като калейдоскоп пречупват света по неповторим и красив начин. Докосвам с пръст малките и нежни капчици образувани от тях. Събират се в едно заедно с мен. Изстудяват горещото ми лице и мисли достигнали точката на кипене от изминалия истеричен ден.

Обичам ги.
Доверявам се на тях, с живота си. Със сърцето си, което забавя своя ритъм, пропит от аромата и вкуса на сълзите им.

Обичам ги.
Защото ме правят силен. Силен да премина към следващия ден. Силен да забравя и простя.
Да преживея простащината, арогантността, бездарието, обидите през изминалия ден, месец и година.

Обичам ги.
Трудно ми е да ги отхвърля. Да скъсам с тях. Знам, че ме убиват - бавно, със стил, любов и топлина.

Обичам ги.
И те ме обичат. Заедно сме в самотата си.

Обичам ги.
Защото заспивам с усмивка и се моля да се събудя до нея.
До момичето със златните очи.

четвъртък, 23 януари 2014 г.

КУКЛА НА ВЕРИГА


 
"- Има нещо особено цинично в мейла ти. Вероятно е от броя на усмивките в него."Това бяха и последните й думи. Повече не я и чух. Може би защото си закрих мейла. Не знам дали е писала и повече. Нещата трябваше да станат така. Отведнъж, като спирането на цигарите. Не се получава с намаляване или обещания тип "от утре". Или го правиш на момента или е безмислено просто да опитваш. Винаги когато нещо ме измъчва, не се и опитвам да го подтисна, оправя или намаля. Просто го спирам и продължавам напред. Друг е въпроса дали успявам. Както с цигарите. Лесно ги спирам, но много трудно успявам да не ги пропуша отново. Винаги започвам със "само една, е така с питието" и нещата започват отначало.Обичам си пороците, а и те ме обичат. Хубаво е нещата да са взаимни, за разлика от любовта, привличането или приятелството. Никога не са равнопоставени и може би в това е и интересното, затова и толкова ги търсим, ценим и съжаляваме, когато си отидат.Сетих се скоро за онази история на един бивш политически затворник, прекарал над 10 години в затвора на остров "Болшевик" и след падането на режима, известен режисьор решава да снима филм за въпросния зандан. Намира оцелели политзатворници и ги завежда там за да снима тяхните истории и разкази. Когато снимачния екип, изнамира купчина вериги с пранги с които са били връзвани заточениците и започва да ги нарежда н"- Има нещо особено цинично в мейла ти. Вероятно е от броя на усмивките в него."Това бяха и последните й думи. Повече не я и чух. Може би защото си закрих мейла. Не знам дали е писала и повече. Нещата трябваше да станат така. Отведнъж, като спирането на цигарите. Не се получава с намаляване или обещания тип "от утре". Или го правиш на момента или е безмислено просто да опитваш. Винаги когато нещо ме измъчва, не се и опитвам да го подтисна, оправя или намаля. Просто го спирам и продължавам напред. Друг е въпроса дали успявам. Както с цигарите. Лесно ги спирам, но много трудно успявам да не ги пропуша отново. Винаги започвам със "само една, е така с питието" и нещата започват отначало.Обичам си пороците, а и те ме обичат. Хубаво е нещата да са взаимни, за разлика от любовта, привличането или приятелството. Никога не са равнопоставени и може би в това е и интересното, затова и толкова ги търсим, ценим и съжаляваме, когато си отидат.Сетих се скоро за онази история на един бивш политически затворник, прекарал над 10 години в затвора на остров "Болшевик" и след падането на режима, известен режисьор решава да снима филм за въпросния зандан. Намира оцелели политзатворници и ги завежда там за да снима тяхните истории и разкази. Когато снимачния екип, изнамира купчина вериги с пранги с които са били връзвани заточениците и започва да ги нарежда на земята за снимка, при хвърлянето на земята на поредната такава, въпросния затворник се насочва право към нея с думите: " - Това е тя. Моята." Прегръща я, и сълзите тръгват. Били са неразделни над 10 години. Такива сме хората - обичаме си оковите. Те стават неизменна част от нас. Всичко е просто въпрос на време.Всеки си има своите вериги и окови. Свободата е по-трудна за носене от веригите, с нея трудно се свиква, тя е непридвидима, своенравна и винаги различна.И аз си обичам веригите, защото така обичам повече свободата.Да, циничен съм и го правя с усмивка. Така казвам истината, поне моята такава и това ме прави свободен, макар и окован.а земята за снимка, при хвърлянето на земята на поредната такава, въпросния затворник се насочва право към нея с думите: " - Това е тя. Моята." Прегръща я, и сълзите тръгват. Били са неразделни над 10 години. Такива сме хората - обичаме си оковите. Те стават неизменна част от нас. Всичко е просто въпрос на време.Всеки си има своите вериги и окови. Свободата е по-трудна за носене от веригите, с нея трудно се свиква, тя е непридвидима, своенравна и винаги различна.И аз си обичам веригите, защото така обичам повече свободата.Да, циничен съм и го правя с усмивка. Така казвам истината, поне моята такава и това ме прави свободен, макар и окован.

неделя, 19 януари 2014 г.

ДЪРВОТО НА ЖИВОТА

Държейки одрязъка дърво в ръцете си, се вгледах в последните десетина радиални линии преди самата кора. Просто едно парче бор, може би четвъртинка от целия ствол - пропито с влага, плесен и кратки човешки истории и съдби, които след още десетина години едва ли някой ще си спомни. За това, заради мен самия, заради тези малки нищожни човешки радиално преплетени моменти, се чувствам длъжен да ги запечатам в този кратък опит за антология на един къмпинг или може би нещо доста повече от това.
Място на едва шейсетина километра от отдавна загубения ни любим роден град - превърнал се в люпилня на зомбирани меркантилни създания, загубили се по пътя на кариерата, амбициите или самото физическо оцеляване.
Място където намерихме среща хора от различни слоеве, с различни професии, мироглед, финансови възможности и житейски съдби, но събрани от няколко велики неща: прохладата и свежестта на гората, безкрайното осеяно със звезди небе, уханието на борове и свобода.
Свободата която чакахме през седмицата в офисите си, магазините си, канторите си или просто домовете заобградени от непознати, отчуждени и озлобени комшии.
Свободата която изплуваше петък вечер, след последния завой, след синия пътен знак "сложете вериги" и отдавна раждясалата табела с надпис "Къмпинг Бор"
Малкото ресторантче на самото шосе на входа, ни чакаше с изгладените стари, но чисти покривки на масите и менютата на тях, които никой не поглеждаше, защото знаеше наизуст.
Докато мъжете затопляхме караваните, сипвахме вода, изривахме снега, ресторантчето сервираше на половинките ни и децата традиционното за всеки от нас меню - без дори да го поръчвахме.
Собственикът който познаваше по име всички ни - децата, кучетата ни, марките на колите ни и историите ни, си ни чакаше докогато е нужно - без работно време и винаги с усмивка.
Същият обичаше да казва след петъчния детски погром в ресторанта - предпочитам 10 деца да ми обърнат кръчмата наопъки, пред двама пияници с глупостите им и свадите накрая.
Държа и гледам това парче бор с над 80 линии и си спомням за всяка една от последните 10 преди дебелата кора.
За хората станали част от тази мимолетна едва няколко сантиметрова борова история.
За децата които порастнаха под неговата сянка.
За веселите или тъжни истории случили се около него.
И всичко това в няколко линии парче бор.
Бяхме страхотни. Бяхме различни и всичките еднакви в обичта си към мястото и начина си да бъдем свободни и добри.
Адвокати, художници, оператори в телевизия, автомонтьори, бодигардове на престъпници, зъботехници и лекари, музиканти и полицаи. Но там всичките бяхме къмпингарите от къмпинг "Бор".
За кратките десет години децата порастнаха, други се родиха, дойдоха нови хора, някои си тръгнаха - но всичките бяха страхотни. Учудващо и до днес, не мога да се сетя за един лош човек или случка.
Имаше много слънце, имаше и бури.
Паднаха дървета и смазаха човешки съдби и емоции.
Едни оцеляха, други не.
Боровете не успяха.
Парчето което държа бе от последното което падна в неравната борба на човешката глупост и алчност.
Не остана и едно от стоте свидетели на едни отминали славни времена.
Отидоха си с Виро, Пусата, Ари и Мони.
Тях ги взе ракът, депресията и смъртта.
А дърветата - човешката простотия и глупост.
Но дърветата ще пораснат и ще ги има и години след нас. Природата има силата да се възстановява учудващо бързо и лесно, за разлика от нас човеците, които една малка буря може да се окаже фатална и летална за душата и тялото.
Сега гледайки малкото парче бор побрало се в двете ми ръце, част от онова вековно дърво на което връзвах люлката на едногодишната ми дъщеря, вечерния огън който гореше до него, смеха и уникалните вечери около него, се сещам колко преходни и мимолетни са хубавите мигове. Как за цената на един нов автомобил и с няколко литра бензин и толкова резачки, всичко бе загубено завинаги.
За някой. Не и за мен.
Прибрах парчето дърво за спомен под караваната на 2 км от обезлесеното място история. Под нови вековни дървета, където се преместихме. Около новия огън със старите приятели.
Всеки край е начало на нова история - дори по-хубава, защото я пишем самите ние.

сряда, 15 януари 2014 г.

ТЪМНО














Зарови тайните си надълбоко
Ела с невинност и остави ме в грях
Въздухът около мен все още пълен е с гняв
Любовта е просто камуфлаж
на тъгата от затихващия смях.

Ако ме обичаш, ме пусни
Избягай, преди да разбера
сърцето ми е твърде тъмно
Постъпките ти да коря
В лъжа да изгоря

Че съм ангел не съм те лъгал
нито в дявола съм се клел
и да мразя силно аз не мога
но в тъмнина съм се оплел
и постепенно губя аз облога

Зарови тайните си надълбоко
Остави ме в невинност
Искам въздуха отново да е чист
Да приема ангелска повинност
Да върна падащия лист.



сряда, 1 януари 2014 г.

ЛЕГЕНДИ ЗА СТРАСТТА

Досега не бях виждал такова кърваво червено червило да седи така добре като на Нея. Дойде както каза. Не вярвах, тъй като това парти не беше толкова нейното, колкото другото, което беше по същото време. Но тя дойде. Не ме погледна. Не каза нищо. Прегърна се с другите, усмихваше се, говореше разпалено за неща които не чувах. Само я гледах и не откъсвах очи от невероятните й очи и кървавочервени устни. Чаках я цяла вечност.
Не знам кога започна всичко. Не помня кога за пръв път ме сряза онази болка в стомаха, когато я виждах. Дори не я познавам добре. Просто малки и откъслени флашове. Червената рокля, която ме накара на една среща да започна да заеквам и забравя мисълта. Един рожден ден на една вила, когато сглобявахме една градинска люлка. Една презентация, която трябваше заедно да изнесем и забравих всичко и всички, защото беше до мен и уханието й ме беше пратило някъде другаде. Правех се, че не усещам, че не виждам, че не чувствам.
Забранявах си. Нова работа, нови хора, нови чувства - все непозволени.
Всичко това до тази вечер. Пих много. Мислех, че вече няма да дойде. Не знаех, какво да й кажа, не усещах от нея нищо - какво мисли за мен, никакви сигнали за симпатия или безразличие. Нищо. Не исках да изпусна момента, пък каквото ще да става. Седях отстрани, наливах се с поредното уиски и се чувствах като ученик, на който му трябват два срока да предаде отдавна написаната бележка за момичето от първи чин.
Нямах намерение да изглеждам като тъп сваляч в бар, а никога не съм го можел. Исках просто да се доближа до нея, да я усетя, да влеза в красивия й ум. Исках да разбера какво се крие зад дълбоките й непристъпни очи.
Стана глупаво. Говорех тъпотии. Виках заради силната музика. Опропастих всичко. Тя се отдръпна още повече. Дистанцира се светлинни години от мен. Нещо просто се скъса в мен. Трябваше просто да си седя отстрани и да продължавам да се наливам и само да си гледам, както си го можех най- добре.
Опитах се да оправя нещата, като я изпратя до колата, на следващия ден да напиша мейл, да се извиня. Не исках да си извади грешно мнение за мен. Отговорът й беше крайно различен от това което очаквах. Още не мога да го разбера. Чета и препрочитам всяка нейна дума и не разбирам или може би не искам. Знам, че сме непозволени един за друг. Знам, че сме забранени един за друг.
Знам всичко, но знам и че исках онази вечер просто да отместя с ръце нежната и като коприна коса от красивото й лице и целуна кървавочервените й устни. Нищо повече. Но моментът мина. Изпуснах го. Забраних си, а и ми го забраниха.
Какво пък, май любовта верно е просто недоизживяни мигове на страст.
Нo пък и както казва една приятелка блогърка - "No drama, no blog"