петък, 14 февруари 2014 г.

СТЪЛБИ КЪМ НЕБЕТО

Затворих несигурно вратата. Стоях като вцепенен на стълбището, докато осветлението не загасне. Чаках го, защото иначе щях да го напусна по най-бързия начин. А не исках. Чаках тъмнината, която щеше да ми даде увереност. Крачка по крачка правех надолу, като алпинист слизаш от върха, където се е чуствал прекрасно и с ясното съзнание, че слизането е най-трудно.
Стъпало по стъпало. Спрях на междинната площадка. Облегнах се на тъмното. Коленете ми трепереха, ръцете и сърцето също.
Затаил дъх, чувах само ударите му и се опитвах да разбера по морзовата азбука какво ми казва - някакъв сигнал - нагоре или надолу.
Разумът го нямаше. Шумът от сърдечните удари го заглушаваше. 
Надолу ме чакаше сигурността, бягството към спокойството, но и въпроси, чийто отговори се криеха нагоре.
Направих крачката нагоре, кецовете ми сякаш бяха пълни с олово. Хванах се перилото. 
Още едно стъпало … и връщане назад нямаше да има.
Прехапах устни и си казах - майната му на правилата, на разума. Ще съжаляваш повече, ако не го направиш!

Отключих входната врата, почти тичах по дългия коридор към стаята. Отворих нервно вратата й. 
Не ме погледна. Сякаш знаеше, че ще бъда аз. Просто замръзна, без да ме поглежда. Всичко беше наелектризирано. Можех да чуя движението на елементарните частици на атомно ниво.
Доближих я бавно, не исках да я изплаша, усещах я, че трепери и тя. 
Отместих косата от лицето й, бавно и нежно. Страхувах се да я докосна, да не сбъркам някъде, да бъда груб и непохватен.
Чух треперещия й глас да прошепва "- Тръгвай си". Беше по-изплашена, объркана и от мен. Въпреки, че знаеше, че ще се случи. Че ще се върна. Знаех, че има същите страхове и терзания като мен. Но също знаех, че го иска не по-малко.
Спомням си, когато ми написа: "Следващият път ако ти не ме целунеш, ще го направя аз!"
Тогава разбрах, че съм пропуснал момента. За пореден път. Отново не видях знаците.
Целунах я като приятел, така както дете целува друго дете. Не се отдръпна, но не ми и отвърна. 
Но усетих, че го направи мислено.
Виртуално. Там където беше най-истинска и уверена.

Не помня как и кога си тръгнах, но всичко продължи не повече от 5-6 секунди. 
Спомням си само спасителните стълби от небето. 
Вече осветени и сигурни.
Надолу към въпросите, за които мисля, че вече имам отговори.