вторник, 4 март 2014 г.

ПОЛЕТ НАД КУКУВИЧЕ ГНЕЗДО

Като дете, ми беше много криво, че всички приятели от квартала си имаха село, а аз не.
След всяка ваканция, разказваха хиляди интересни истории, свързани с реки, гори, коне, прасета, патици и всякакви приключения, които бяха преживяли.
Няма да забравя онова лято, което поради някакво странно стечение на обстоятелствата, отидох с родителите си на гости на тяхни приятели, в едно приказно село в Балкана. Имаше си всичко - река, гора и всичко това в полите на страхотните канари на планината.
Имаше и едно много странно съседско момиче, което от първия ден ме хвана за ръка и ме поведе из селския начин на живот. Бяхме 9-10 годишни, но тя изглеждаше доста по зряла от мен. С груби ръце от работа, овехтели работни дрехи и изгоряло лице. Помня, че се казваше Роси. Много слънчево и лудо дете. Не бях чел Пипи Дългото Чорапче - но така си я представях. Сутрин още по-тъмно ме будеше да ходим до курника, взимаше най-големите яйца, избърсваше ги в полата си, разклащаше ги силно и с една голяма игла правеше дупка и ми показваше как да ги пия. После ме учеше как се дои козата, ядяхме с пръсти от дървеното корита в мазето почти станалото сирене. 
Водеше ме за гъби, учеше ме да различавам рижиката от отровната млечница. Крадяхме яйца от пъдпъдичите гнезда в полето. На реката ми показваше от къде да си намерим мамараците, как да отчупим коричката им, да ги закачим на въдицата, къде точно се крият мрените.
Беше уникално лято. Чувствах се като Том Сойер с неговия Хъкълбери Фин, но в момически вариант, който така и не видях повече.
До тази вечер. 
В този тежък, претруфен с червени килими и златиси тапети снобарски ресторант в центъра на София.
Беше работна вечеря, с голям потенциален клиент. Вечеря от вида, където нито вършиш работа, нито вечеряш. Мразех подобни лицемерни срещи и хвърлените напразно пари за порция основно ястие, което повече прилича на повърната сутрешна закуска на колибри, отколкото на ядене, а бутилката вино струва колкото 8 часов запой в "Блейза".
Бяхме аз, шефа ми срещу изпълнителния директор и бранд мениджърката, за която ме бяха предупредили, че зависи сделката.
Запознахме се делово, стиснахме ръце и разменихме визитки.
Нещо обаче, не ми даваш мира взирайки се в дамата срещу мен на масат. Очите й, странните  дрезгави нотки в корпоративно обиграния глас. Загледох се небрежно във визитката на масата - Росина Маркофф
Тогава ми и изплува цялата картина. Не можех да повярвам. 25-26 години по-късно бях убеден, че е тя. Разпознах умело прикритите лунички на бузите под дебелия фон дьо тен. Леко кривата усмивка, тръпчинките. Онзи вече почти неуловим белег на дясната вежда покрит перфектно с кафяв молив.
Усетих, че ще бъде една интересна и супер емоционална вечеря.
Уви, нещата не преминаха така. Ледът трудно се пропукваше. Дършаха се хладно, надменно. Не помогнаха и някои мой смешни истории от рекламния живот, които рядко неуспяваха в подобни трудни и водещи наникъде срещи. За тях бяхме поредните рекламисти, които искат да им продадът въздух и вземат парите напразно. Може би бяха и прави, бяхме едва в началото на рекламния бизнес в България, но определно ме издразни предубедеността им, преди още да ни дадат шанс, да се запознаем.
Тогава дойде онзи момент - перфектния момент.
Моментът в който стреляш - улучваш или всичко отива на кино.
Дойде сервитьорът с поръчката на Росина Маркофф. Беше поръчала "Яйца Бенедикт с гарнитура аспержи и задушени зеленчуци". Обърна се към момчето и доста грубо с изкуствения си акцент на завърнала се успяла българка от запад му каза:
- Ооо, яйцата са супер сурови, разтичат се като ги нарежа, горчицата ми е в повече, аспержите са жилави. В Белгия само как ги правят. Тези аматьори тук в Бългейрия, така и не се научиха. Ужасен прованс е станало всичко. Моля вземете ги и помолете готвача да измисли нещо по въпроса.
Тогава се включих аз:
- Така е, вече нищо не е като хората. И яйцата не са яйца. Спомням си, като малък на село как обичах сутрин да взимам от курника на баба, топлите яйца, да ги разклащам, пробивам с игла и изпивам. Жълтъците бяха червено-оранжеви, не като сега - почти бели.
Казах всичко това, без да откъсвам очи от нея. 
Изпусна вилицата, очите и се оголемиха и се втренчиха в мен. Нищо не каза. Гледаше ме и се опитваше да изчопли от съзнанието си следа, която нещо да й подскаже, кой съм.
Невъзмутимо продължих със селски истории, тъй като видях, че шефа й започна да се смее и оживи. Включи се и той.  Сети се за кошерите на дядо си, започна и той с детските преживелици.
Само Маркофф, мълчеше и не докосваше нищо. Гледаше ме цялата вечер и не казваше нищо. 
Сигурен съм, че ме позна или светлината която хвърлих в снобарско почернелия и мозък я беше парализирала.

На тръгване, във фоайето на ресторанта, ръкостискайки ме за довиждане с леко треперещ и вече позагубил акцента си глас ме попита:
- Беше много приятна вечеря, но с вас не се ли познаваме от някъде другаде?
- Едва ли - казах аз с най-чаровната усмивка на която съм способен. - Срещна ли някой приятен човек, трудно го забравям.

В колата, шефа ми беше супер приповдигнат.
- Ей, точно мислех, че няма да се разберем с тези сноби и ти извади онази яйчена история. От къде ги измисляш бе?
- Не я измислих! Роси ми показа като деца, как се ядат сурови яйца на село - захилен казах аз.
- Коя??

- Няма значение, една кукувица.