сряда, 23 декември 2015 г.

СЛЕД КРАЯ НА СВЕТА

Влизайки сънен и с махмурлук в офиса, хвърлих чантата на стола се запътих първо към кафемашината.
Беше денят в който светът трябваше да свърши - 21.12.2012
Де да беше свършил обаче. Бях на поредната нова работа, след поредната шибана такава, в която освен шуробаджинащина, пари под масата, пряк началник отявлен педераст друго не се случи.
Започвах отначало. За пореден и пореден път.
Млади, ентусиазирани колеги, отворили офиса в 8, тичащи напред назад с угрижени изражения, изразяващи надежда, че променят света, усмихнaто ме поздравяваха и потупваха дружески по рамо и канехa от среща в среща.
Повръщаше ми се. Пих до посреднощ и гледах към небето дали няма да се зададе огромен астероид и сложи край на мъките на този болен свят.
Едва на 38 години, а бях най-възрастния тук и този ентусиазъм извиращ отвсякъде, ми идваше в повече и то най-вече защото беше гол и неподкрепен от нищо съществено.
Спасявайки се с кафето и цигарата в най-отдалечения ъгъл на терасата, телефонът ми звънна.

- Хей, как си рокерче? Как е на новото място? - усещах как се усмихва момичето от другата страна на линията.
- Ако щеш вярвай, единствено с теб исках да говоря днес - бях искрен.
- Знаеш ли, че днес е краят на света? 21-ви сме.
- Е, в Нова Зеландия вече е 22-ри и май всички са си живи и здрави там.
- Чакам те по обяд вкъщи. Ако ще свършва всичко, искам да сме заедно.
- Ооо, това е наистина много мило, 12:30 съм при теб.
- Чакам те!

Винаги след разговор с нея, нещата отвътре сякаш ми се пренареждаха, като перфектно тетрис ниво - празнините изчезваха, стърчащите и дразнещи ръбове се стопяваха. Оставаше един празен екран и надпис "Чудесно! Минавате на следващо ниво."

Последните години живеех живот сякаш заради другите, да се впиша в норми, правила, да се харесам, напасна на настроения, съобразявам, ненатрапвам, отстъпвам, правя компромис след компромис в името на какво?
"Проблемът на този свят е, че кадърните хора са изпълнени със съмнения, а глупаците с увереност" беше казал по-мъдър човек от мен и с всеки изминал ден се убеждавам в което.
Определено закъснях да заживея заради себе си, да махна капаците скриващи периферното зрение, да намаля темпото и послушам другото ми подтиснато аз.

Качвайки се тихо по стълбите, вече се надявах днес да не е последния ден, в който Земята ще спре да се върти. Вече не ми се слизаше.

Вратата беше открехната както винаги. Тихичко затворих зад себе си.
Беше само по червено секси бельо седнала на бара под абсорбатора с запален джойнт и купичка ягоди между краката.

3 години по-късно, седя срещу нея в коледно украсения бар, тя отново е в червено, ароматът отново на ягоди, но този път идваше от чая пред мен. Не я слушах, четях по устните й.
- Знаеш ли кой ден сме днес? - попитах,
- Да, рокерче, 21-ви нали?
- Да! 3 години след края на света, помниш ли?
- Хахаха, даааа, мога ли да забравя.
- И пак има вкус на ягоди.
- Always?
- Always!!!








понеделник, 12 октомври 2015 г.

ЗАЛИЧИТЕЛЯT

Буковски някога го беше казал така:
"Ако се случи нещо лошо, пиеш, за да забравиш; ако се случи нещо хубаво, пиеш, за да го отпразнуваш; а ако нищо не се случва, пиеш, за да се случи нещо."

Тази вечер щях да пия за да не ми се случи нищо или поне щях да пробвам.

- Имаш бeло на мустака, имаш ли и за мен? - попита ме докато отпиваше от пълната си чаша, едно момиче копие на Ейми Уайнхаус, а и май не само като външност си дадох сметка, гледайки я как залита почти невидимо напред-назад.
- Нямам. Аз съм Христо. Приятно ми е. Mога ли да те наричам Ейми?
- Ааа не, всички това ми казват, че приличам на Уайнхаус. Селяни. Ти селянин ли си?
- Хахаха, ами да кажем, че никога не съм имал село. Като малък ми беше много мъчно, че всичките ми приятели си имаха село, където да ходят.
- Що си сам?
- Не съм сам, говоря си с теб.
- Имаш халка.
- Проблем ли е, за да си говоря с теб?
- Не, освен, ако не си селянин и искаш да ме ебеш.
- Трябва ли да си селянин, че да иска да спи с теб човек?
- Странен си. Не харесвам странните хора.
- Супер, отивам да си сипя още едно и потърся хората с които дойдох. 
Ае весело! 

Оставих я леко залитаща, пушеща и гледаща ме странно през катарено черните опушени клепачи. Взех си поредната водка и се отдалечих максимално от шумния бар към умиращите вече шезлонги и чадъри на плажа. Отиващото си лято беше взело максимума от тях. 
Седнах направо на пясъка, беше още топъл, а морето като огледало на оглеждащата се в него Луна. Отворих телефона и той освети всичко в синьо. 
"Нямате непрочетени съобщения". 
Беше ми станал навик, да проверям онази поща, пълна с над 1500 писма за последната година. Последното беше отпреди 2 месеца. Не знам, защо го правех. Пуснах си последната ми пратена песен от нея. 
Слушах за стотен път текста, противоречив, като самата нея. Като мен самия.

- Тази песен е много готина. Обичам Pink. - беше отново Уайнхаус, залитаща още повече заради пясъка.
- Ще ми помогнеш ли с шибания шезлонг? - продължи тя, опитвайки се да го направи годен за сядане.
- Счупен е, досега се борех. Пясъкът е топъл, сядай. - казах аз.
- Що слушаш Пинк, не приличаш на човек, слушащ Пинк.
- Опитвам се да забравя нещо.
- Нали си имаш водка? Водка е нали? Дай малко, че моето свърши - нямаше как да и откажа, беше очарователно нагла и сладко пияна или обратното.
- Къде са ти приятелите?
- Легнаха си. Скучна работа. Остана само едно момиче, което спи там под оня чадър и трябва да прибера в хотела.
- Какво искаш да забравиш? Жена нали?
- Цяла една година искам да забравя.
- Ти си тъп. Помни я! Не всеки има такива спомени знаеш ли?
- А ти си мъдро дете. Права си.
- Още ли искаш да ме ебеш?
- Искал ли съм? Сега и селянин ще ме наречеш.
- Аз искам. И не си селянин.
- Не ме познаваш. Защо го искаш?
- Защото ти не искаш. И си ми интересен и забавен.
- Пили сме, ако искаш да те изпратя и който откъде е.
- Заради халката ли е?
- Не, заради въпросната една година.
- Ма, верно си странен. Ти тръгвай, аз ще остана още малко, може пък някой селянин да срещна. И да не забравиш приятелката под чадъра.
- Няма начин, много я обичам.
- Блазе й. Ае чао!

Ваня спеше сгушена в суитчера ми, под разпадащия се чадър. Отне ми бая време да я събудя и убедя да тръгваме към хотела. Дори се пробвах да я вдигна и нося, но тя бързо се съвзе, дори пред хотела, сякаш съвсем изтрезня.
- Хайде да се връщаме на бара, хайде, хайде, денси ми сееее - заподскача и ми се затръшка като малко дете.
- Ааа, не, аз не, утре карам 6 часа към София, а теб няма да мога да те изкъртя от леглото.
- Оффф, ужасно си скучен. Не ми се спи.
- Ще ти се доспи, заради теб да те мисля и прибирам, не правих секс с Ейми Уайнхаус тази вечер.
- К`вооо?
- Шегувам се, хайде лека. Спи бързо, утре 10:00 долу на паркинга.
Оставих я пред стаята й и постоях малко да се убедя, че няма да се върне към бара.

Двамата ми колеги, отдавна спяха в съседната стая на апартамента ми. Не запалих осветлението, ами директно с дрехите се изтрелях под завивките. Осветих за последно вечерта в синьо с телефона.
"Нямате непрочетено съобщение". Затворих мейла и навих алармата за след 4 часа.

"Благодаря" и имотиконка на сърчице. Беше съобщение от Ваня.
"За теб винаги" написах.

Пуснах си на слушалки плейъра и песента. Беше към края си ..

"...Instead of makin` me better,
You keep makin` me ill"



Пуснах я отново и отворих барчето.

четвъртък, 13 август 2015 г.

PUNTO CERO

- How much? - попита руса жена зад гърба ми с немски акцент.
- Sorry, not for sale. This is school work, i`ll need it - рекох неуверен с моя слаб английски.
Жената ме разпитваше, защо рисувам, откъде съм, защо съм тук.
Не успях, да й разкажа в подробности, но ми стана приятно от интереса и оценката й искайки да закупи ученическата ми драсканица.
А може би не е била такава. Наскоро я видях в една стара и прашясала папка. Спомням си, че в крайна сметка получих добри оценки, а серията от бързи рисунки и скици, потъна във въпросната папка. Гледайки сега пожълтялото паспарту и избелелия туш на графиката, съжалих, че не я продадох тогава, не заради парите, не заради това, че щях да бъда оценен, а за това, че може би сега щеше да бъде в рамка, запазена от времето и най-вече носеща хубав спомен на някой.
Някой, който е бил щастлив в онзи момент, да го запомни с нещо различно от стандартното заобикалящо го навсякъде.
Рисувайки онова лято на нагорещения площад, на метри от вековната зазидана плоча в земята от която са започвали да броят километрите към всяка една точка на Света, наблюдавах с интерес идващите и отиващи си туристи. Едни скачайки от автобуса се хвърляха към близките барове за бира, тоалетна, други към сувенирните магазинчета за картички и магнитчета, а някои просто се въртяха в кръг и снимаха ли, снимаха.
Много малка част и все пак я имаше, сядаха под сянката на вековните арки и колони в някое кафе, поръчваха си чаша вино и се взираха в заобикалящата ги история. Ей така мълчаливо, сякаш се опитваха да чуят стъпките, глъчта на отминалите поколения история преминала през това място.
Жената дошла при мен с желанието да закупи жалката ми драсканица, беше от този тип туристи. Още я помня как изглеждаше - застарвяща хипи, прикрита под скъпи дрехи, без грим и измито скандинавско лице. Говореше бавно и ясно. Имаше топли очи и огромна усмивка, която можеше да разтопи и Аляска.
Спомням си, че ми каза:
- Картините, рисунките са нещо истинско, не са като фотографиите, които запечатват момента някак бездушно, безпристрастно. Всяка една линия, чертичка която правиш на хартията е минала през мислите ти, запазила е в структурата си емоцията ти в момента. Дори и неправилна, крива, не на място, тя сама по себе си е точно на мястото си. Казват, че картините сами избират купувача си. Като влюбване от пръв поглед, не е нужно от обяснение - просто се случва.
Когато се обърна и тръгна към рейса, видях колегата със статива до мен, да тича след нея с негова рисунка, но тя само се усмихна и потъна в автобуса.

Вече отдавна не рисувам, или поне не така както тогава. Сега дори мога да рисувам по-добре, по-лесно и бързо, но техниката измести емоцията. Нея я няма. Може би времената са различни - меркантилни, парични и стресиращи. Рисувам за пари. Нещата не струват, но ме хранят, плащат сметки.
Преди време, ровейки из старите ми неща, намерих една картина. Видях я по различен начин. Очите на момичето от рисунката ме поразиха, бяха нейните. На жената която обърна живота ми последната година. Рисунката я бях  рисувал преди 20-тина години, а сега очите ме гледаха така както ме гледа Тя. Същите - тъмни, дълбоки, задушавайки те. Рамкирах я на следващия ден, сложих я в черно найлоново пликче и я подарих с молбата да отвори плика на рождения си ден.
Наскоро видях, че е свалена от стената й, както аз от живота й.
Докато пиша това, една жена ме попита:
- Не съжаляваш ли за нещата, които си направил?
- Съжалявам само за нещата, които не съм направил - убедено й отвърнах. Май.

00:20 a.m. SMS:
Obicham te!

Няма как да съжалявам.











вторник, 7 юли 2015 г.

ХОБИТ

- Хайде, отивай да купиш хляб на жената! - хилейки се просташки, каза полуръстият ми колега, правейки се на интересен поглеждайки момичето пред него, дали е направил впечатление, подслушвайки разговора ми по телефона. 
Тя ме погледна и се засмя.

- Аз поне си имам такава, хобит нещастен - казах тихо, почти наум.

Всъщност беше си прав. Не знам защо още седях подпрян на сянката, седнал на меката трева и мислех за нещата от миналото усмихващи се зад слънчевите очила.

Спомних си за една скорошна вечер, танцувайки сякаш за последно с едно момиче. Сгушнати, сякаш бяхме последните двама души на Света. Беше ядосана, удари ме силно с юмруче по рамото и се разплака.

- Ти си гаден! Защо го правиш? Защо влюбваш хората в себе си? Имаш прекрасно семейство. Така ви се кефя.
- Нещата отвън изглеждат различно. Животът не е филтърна снимка от Инстаграм - казах, прегръщайки я по-силно.
- Ти си колекционер, така да знаеш - продължи тя.
- Да, вярно е. Колекционирам красиви души и хора в сърцето си. Не ме е срам от което. Научих се с времето, когато срещна такъв човек, да не го пусна да си отиде. Да се храня с обичта и душата му.

Музиката отдавна беше свършила, а ние останахме сгушени така до изгрева, подпрени един в друг в сенките. После всеки един от нас се стопи в слънцето на новия ден.

Станах от удобната мека трева, отдалечавайки се от сянката, красивите червени обувки, усмихнатите очи, скрити зад тъмните стъкла на очилата и попитах полуръста:

- Ей хобит, на теб какъв хляб да взема? Бял или типов?

Тъпак.


понеделник, 18 май 2015 г.

"Любовта, която си отива." Оскар Уайлд


Не е истина, че обичащия ви човек не може да ви изостави. Може! Повярвайте, може! Той ще го направи рано или късно, щом отношенията му с вас не му носят радост и щастие. Щом,отдавайки се на вас,правейки всичко заради вас и жертвайки много,за да бъде с вас, не получава нищо в замяна. Щом се разочарова, че когато той ви е поставил на пиедестал,вие не сте му подали ръка и не сте го сложили заслужено редом до себе си... А именно благодарение нанего вие стоите на този пиедестал...
Той знае, че вие не сте длъжни да му давате нищо в замяна, не сте длъжни да рискувате и жертвате дори и най-малко, затова за него такива отношения са непоносими... Ще ви напусне тогава, когато разбере, че той за вас значи по-малко, отколкото вие за него... Той няма да ви каже нищо и в нищо няма да ви упрекне. Вие дори нищо няма да заподозрете... Защото е глупаво и нелепо да се проси взаимност, разбиране и любов...
Той ще си отиде тихо и мълчаливо, и най-страшното - внезапно! И още по-страшното е, че такива хора никога не се връщат!

Оскар Уайлд

четвъртък, 5 март 2015 г.

ШИРОКО ЗАТВОРЕНА ВРАТА

Вървях по дългия сякаш безкраен коридор, слушах думите по телефона, но не ги чувах. Пред мен вървеше Тя. Бавно, гушнала лаптопа в едната ръка, чаша с горещ чай в другата. Вървеше бавно, не се обърна.
Спря пред вратата на стаята си. Застина, нямаше как да я отвори. Доближих се бързо зад нея, пресегнах се през рамото й, през парфюма й. Натиснах дръжката към спасението й от мен. Не се обърна, не ме погледна. Не каза нищо.
Дори сбогом.

петък, 27 февруари 2015 г.

PER FUME

Или буквално преведено - "през дим". Като спомените, мъгливи, задимени от емоции, неясни и далечни.
Преди време, по странно стечение на обстоятелствата попаднах в "ЦУМ". Не бях стъпвал там от дете. Огромната вдъхваща респект и донякъде страхопочитание сграда, за мен беше свързана с отдавна загубените спомени за новогодишно пазаруване и рафтове изпълнени с еднакви дрехи, обувки, руска козметика, спортни стоки и ужасно тъжни и грозни детски играчки.
Днес, за разлика от повечето молове - тази привидно огромна сграда, отвътре ми се стори изключително малка, тъмна, празна и тъжна. Може би защото беше неделя сутрин и единствения човек, който се виждаше беше и единствената охрана в сградата - слабичък и неугледен очилат младеж със стъкла дебели като дъно на буркан. Гледаше ме с огромните си очи зад дебелите лупи, като все едно се питаше: "този какво подяволите се мотае този тук?"
Вървях по мрачните коридори из между етажите, а мислите ми бяха затиснати от огромните дебели колони. Тогава измежду тях ги мярнах. В празния скрит парфюмериен магазин. Бяха на рафта точно срещу врата. Едно до друго, заобградени от десетки други, но нямаше как да ги сбъркам дори от разстоянието на което се намирах. Спрях се. Не исках да влизам, да се доближавам. Стоях и гледах отдалеч. В магазина нямаше никой, освен продавачката - жена на около 50, която седеше и четеше някакво списание. Не исках да се връщам назад, назад към спомените. 
Въпреки всичко влязох и застанах точно пред тях. Досега не ги бях виждал някъде едно до друго, въпреки, че са от един и същи дизайнер.
Взех Alien тестера и махнах капачката - картини като от лентов филм на Линч ме блъснаха като влак - съобщението на монитора ми "Слизай долу съм", кафе-масичката покрай която минах, без да я забележа, думите "Сядай!", карането в дъжда нощем към нея, снегът затрупал колата ни, пъзелът в чекмеджето ми ухаещ на нея. Думите й: "Днес казват, че е края на Света - искам да съм с теб"
Затворих капачката, взех съседния с формата на звезда. Пръснах във въздуха, нова лента, нови фреймове - съвсем различни, други цветове, скорост, нюанси. Празният офис, стаята изпълнена с нея, с аромата й, синята атлазена рокля - замръзнала, като снежна кралица, треперещите й нежни пръсти над клавиатурата, думите й, които не послушах: "Тръгвай си"
Мокрите й очи, скрити зад очилата вървяща по мръсната улица, нарушенията които направих, за да я догоня, преди да се стопи в нищото и първата целувка. Късата бяла тениска, късите джинсови панталонки и кафявите атлазени чаршафи, които отпечатаха телата ни.
Сутринта, когато прочетох съобщението й: "Постъпката ти беше долна и грозна, като самия теб"

- Да ви помогна с нещо - чух гласа на продавачката към мен. Стресна ме така, както се стряскаш, ако някой изкрещи в съня ти.
- Този е с вода от река Йордан, казват, че бил вълшебен и лековит - продължи жената със списанието.
- Знам, за това и искам да го усетя поне още веднъж - отвърнах.

Излизайки от мъртвата за мен гранитена сграда - мавзолей на спомени, се замислих, как секунди през дима аромат, преживяваш години като на лента, но с цялото си същество, кожа, сърце, ум, обоняние. Малките невидими молекули есенция, разтреперват цялото ти аз.
Per Fume - през дим. Задушаващ, хващаш те за гърлото, насълзяваш очите.
Слънцето проби през сивите облаци, малко преди залеза. Кървеше.
Сложих очилата и продължих напред.




вторник, 27 януари 2015 г.

Pain(t) in Black

- Искаш ли упойка?
- Не, давай да се приключва.
Машинката безмилостно остъргваше зъба с все венеца. По радиото започна Песента.
- Сигурен ли си? Сълзи ти потекоха.
- От песента е!

Зъболекарката се засмя.

четвъртък, 22 януари 2015 г.

AWAKE

Беше моята вечер. Трябваше да бъде. Един експеримент, който исках да повторя. Да различа мишките от хората. Хората от човеците. Организирах всичко с голям ентусиазъм и приповдигнатост, но и без големи надежди, че ще се получи.
Седях на барстола във все още празния бар, двайсетина минути преди обявения чаc на партито. Помолих момичето за пепелник и бутилка "Зельоная марка" - щеше да ми е необходима и в двата варианта на развитие на вечерта.

Мислите ми обаче бяха другаде. Не ми пукаше за партито, за хората, които исках и не исках да дойдат.
Мислих само за нея. За изминалия ден, месец, година. За думите й днес: "Ще си тръгнеш ли с мен след партито?" За отговора ми "НЕ!" За невъзможността ми да бъда с нея. Тази вечер. Утре.
Знаех, че ще дойде въпреки всичко. Въпреки всички. Въпреки мен.
Бях с гръб, когато влезе с останалите. Не беше нужно и да се обърна за да разбера, че съм прав, че е тя. Ароматът й ми беше загубил душата отдавна, сложил подпис на онзи договор, който мнозина искат да разпишат с кръв, като червилото с което беше тя.
Очите ни се срещаха и разминаваха през косите и телата на останалите. Усещаше моя поглед дори с гръб. Сантиметри един от друг - километри пропаст между нас. 
Бутилката не стигна. Цигарите също. Прегръдките на жени и мъже с мен я загубиха. 
Стопи се в студа. Погледът и изчезна в тъмнината на широката периферия на шапката й.
Вървях с хора, държаха ме, бутаха ме, подпираха от бар в бар, от бърдак в бърдак. Целуваха ме, докосваха ме хора, които не помня. И не искам.
Трябваше да бъде моята вечер. И беше за кратко. После не помня.
До изгрева. Когато нямаше никой. Избягали. Обидени. Разочаровани хора.
Само едно разбито сърце до мен в сепарето, полупразна бутилка и сълзи до препълнения пепелник. Едно изоставено момиче. Приятелка, която не знае, че съм й приятел.
Говорихме много, истински, честно. 
До изгрева.
Трябваше да бъде моята вечер. 
И беше. Спечелих приятел, разпознах хората от мишките, човеците сред хората.
После дойдоха и онези думи. 
От Нея.
Сякаш ги беше ги писал някой друг.
Явно беше някой друг.
"Вече съм будна.
 Беше грозна и долна постъпка - като самия теб.
 Не искам да те познавам"

И не ме.