вторник, 27 януари 2015 г.

Pain(t) in Black

- Искаш ли упойка?
- Не, давай да се приключва.
Машинката безмилостно остъргваше зъба с все венеца. По радиото започна Песента.
- Сигурен ли си? Сълзи ти потекоха.
- От песента е!

Зъболекарката се засмя.

четвъртък, 22 януари 2015 г.

AWAKE

Беше моята вечер. Трябваше да бъде. Един експеримент, който исках да повторя. Да различа мишките от хората. Хората от човеците. Организирах всичко с голям ентусиазъм и приповдигнатост, но и без големи надежди, че ще се получи.
Седях на барстола във все още празния бар, двайсетина минути преди обявения чаc на партито. Помолих момичето за пепелник и бутилка "Зельоная марка" - щеше да ми е необходима и в двата варианта на развитие на вечерта.

Мислите ми обаче бяха другаде. Не ми пукаше за партито, за хората, които исках и не исках да дойдат.
Мислих само за нея. За изминалия ден, месец, година. За думите й днес: "Ще си тръгнеш ли с мен след партито?" За отговора ми "НЕ!" За невъзможността ми да бъда с нея. Тази вечер. Утре.
Знаех, че ще дойде въпреки всичко. Въпреки всички. Въпреки мен.
Бях с гръб, когато влезе с останалите. Не беше нужно и да се обърна за да разбера, че съм прав, че е тя. Ароматът й ми беше загубил душата отдавна, сложил подпис на онзи договор, който мнозина искат да разпишат с кръв, като червилото с което беше тя.
Очите ни се срещаха и разминаваха през косите и телата на останалите. Усещаше моя поглед дори с гръб. Сантиметри един от друг - километри пропаст между нас. 
Бутилката не стигна. Цигарите също. Прегръдките на жени и мъже с мен я загубиха. 
Стопи се в студа. Погледът и изчезна в тъмнината на широката периферия на шапката й.
Вървях с хора, държаха ме, бутаха ме, подпираха от бар в бар, от бърдак в бърдак. Целуваха ме, докосваха ме хора, които не помня. И не искам.
Трябваше да бъде моята вечер. И беше за кратко. После не помня.
До изгрева. Когато нямаше никой. Избягали. Обидени. Разочаровани хора.
Само едно разбито сърце до мен в сепарето, полупразна бутилка и сълзи до препълнения пепелник. Едно изоставено момиче. Приятелка, която не знае, че съм й приятел.
Говорихме много, истински, честно. 
До изгрева.
Трябваше да бъде моята вечер. 
И беше. Спечелих приятел, разпознах хората от мишките, човеците сред хората.
После дойдоха и онези думи. 
От Нея.
Сякаш ги беше ги писал някой друг.
Явно беше някой друг.
"Вече съм будна.
 Беше грозна и долна постъпка - като самия теб.
 Не искам да те познавам"

И не ме.