петък, 27 февруари 2015 г.

PER FUME

Или буквално преведено - "през дим". Като спомените, мъгливи, задимени от емоции, неясни и далечни.
Преди време, по странно стечение на обстоятелствата попаднах в "ЦУМ". Не бях стъпвал там от дете. Огромната вдъхваща респект и донякъде страхопочитание сграда, за мен беше свързана с отдавна загубените спомени за новогодишно пазаруване и рафтове изпълнени с еднакви дрехи, обувки, руска козметика, спортни стоки и ужасно тъжни и грозни детски играчки.
Днес, за разлика от повечето молове - тази привидно огромна сграда, отвътре ми се стори изключително малка, тъмна, празна и тъжна. Може би защото беше неделя сутрин и единствения човек, който се виждаше беше и единствената охрана в сградата - слабичък и неугледен очилат младеж със стъкла дебели като дъно на буркан. Гледаше ме с огромните си очи зад дебелите лупи, като все едно се питаше: "този какво подяволите се мотае този тук?"
Вървях по мрачните коридори из между етажите, а мислите ми бяха затиснати от огромните дебели колони. Тогава измежду тях ги мярнах. В празния скрит парфюмериен магазин. Бяха на рафта точно срещу врата. Едно до друго, заобградени от десетки други, но нямаше как да ги сбъркам дори от разстоянието на което се намирах. Спрях се. Не исках да влизам, да се доближавам. Стоях и гледах отдалеч. В магазина нямаше никой, освен продавачката - жена на около 50, която седеше и четеше някакво списание. Не исках да се връщам назад, назад към спомените. 
Въпреки всичко влязох и застанах точно пред тях. Досега не ги бях виждал някъде едно до друго, въпреки, че са от един и същи дизайнер.
Взех Alien тестера и махнах капачката - картини като от лентов филм на Линч ме блъснаха като влак - съобщението на монитора ми "Слизай долу съм", кафе-масичката покрай която минах, без да я забележа, думите "Сядай!", карането в дъжда нощем към нея, снегът затрупал колата ни, пъзелът в чекмеджето ми ухаещ на нея. Думите й: "Днес казват, че е края на Света - искам да съм с теб"
Затворих капачката, взех съседния с формата на звезда. Пръснах във въздуха, нова лента, нови фреймове - съвсем различни, други цветове, скорост, нюанси. Празният офис, стаята изпълнена с нея, с аромата й, синята атлазена рокля - замръзнала, като снежна кралица, треперещите й нежни пръсти над клавиатурата, думите й, които не послушах: "Тръгвай си"
Мокрите й очи, скрити зад очилата вървяща по мръсната улица, нарушенията които направих, за да я догоня, преди да се стопи в нищото и първата целувка. Късата бяла тениска, късите джинсови панталонки и кафявите атлазени чаршафи, които отпечатаха телата ни.
Сутринта, когато прочетох съобщението й: "Постъпката ти беше долна и грозна, като самия теб"

- Да ви помогна с нещо - чух гласа на продавачката към мен. Стресна ме така, както се стряскаш, ако някой изкрещи в съня ти.
- Този е с вода от река Йордан, казват, че бил вълшебен и лековит - продължи жената със списанието.
- Знам, за това и искам да го усетя поне още веднъж - отвърнах.

Излизайки от мъртвата за мен гранитена сграда - мавзолей на спомени, се замислих, как секунди през дима аромат, преживяваш години като на лента, но с цялото си същество, кожа, сърце, ум, обоняние. Малките невидими молекули есенция, разтреперват цялото ти аз.
Per Fume - през дим. Задушаващ, хващаш те за гърлото, насълзяваш очите.
Слънцето проби през сивите облаци, малко преди залеза. Кървеше.
Сложих очилата и продължих напред.