вторник, 7 юли 2015 г.

ХОБИТ

- Хайде, отивай да купиш хляб на жената! - хилейки се просташки, каза полуръстият ми колега, правейки се на интересен поглеждайки момичето пред него, дали е направил впечатление, подслушвайки разговора ми по телефона. 
Тя ме погледна и се засмя.

- Аз поне си имам такава, хобит нещастен - казах тихо, почти наум.

Всъщност беше си прав. Не знам защо още седях подпрян на сянката, седнал на меката трева и мислех за нещата от миналото усмихващи се зад слънчевите очила.

Спомних си за една скорошна вечер, танцувайки сякаш за последно с едно момиче. Сгушнати, сякаш бяхме последните двама души на Света. Беше ядосана, удари ме силно с юмруче по рамото и се разплака.

- Ти си гаден! Защо го правиш? Защо влюбваш хората в себе си? Имаш прекрасно семейство. Така ви се кефя.
- Нещата отвън изглеждат различно. Животът не е филтърна снимка от Инстаграм - казах, прегръщайки я по-силно.
- Ти си колекционер, така да знаеш - продължи тя.
- Да, вярно е. Колекционирам красиви души и хора в сърцето си. Не ме е срам от което. Научих се с времето, когато срещна такъв човек, да не го пусна да си отиде. Да се храня с обичта и душата му.

Музиката отдавна беше свършила, а ние останахме сгушени така до изгрева, подпрени един в друг в сенките. После всеки един от нас се стопи в слънцето на новия ден.

Станах от удобната мека трева, отдалечавайки се от сянката, красивите червени обувки, усмихнатите очи, скрити зад тъмните стъкла на очилата и попитах полуръста:

- Ей хобит, на теб какъв хляб да взема? Бял или типов?

Тъпак.


Няма коментари:

Публикуване на коментар