четвъртък, 13 август 2015 г.

PUNTO CERO

- How much? - попита руса жена зад гърба ми с немски акцент.
- Sorry, not for sale. This is school work, i`ll need it - рекох неуверен с моя слаб английски.
Жената ме разпитваше, защо рисувам, откъде съм, защо съм тук.
Не успях, да й разкажа в подробности, но ми стана приятно от интереса и оценката й искайки да закупи ученическата ми драсканица.
А може би не е била такава. Наскоро я видях в една стара и прашясала папка. Спомням си, че в крайна сметка получих добри оценки, а серията от бързи рисунки и скици, потъна във въпросната папка. Гледайки сега пожълтялото паспарту и избелелия туш на графиката, съжалих, че не я продадох тогава, не заради парите, не заради това, че щях да бъда оценен, а за това, че може би сега щеше да бъде в рамка, запазена от времето и най-вече носеща хубав спомен на някой.
Някой, който е бил щастлив в онзи момент, да го запомни с нещо различно от стандартното заобикалящо го навсякъде.
Рисувайки онова лято на нагорещения площад, на метри от вековната зазидана плоча в земята от която са започвали да броят километрите към всяка една точка на Света, наблюдавах с интерес идващите и отиващи си туристи. Едни скачайки от автобуса се хвърляха към близките барове за бира, тоалетна, други към сувенирните магазинчета за картички и магнитчета, а някои просто се въртяха в кръг и снимаха ли, снимаха.
Много малка част и все пак я имаше, сядаха под сянката на вековните арки и колони в някое кафе, поръчваха си чаша вино и се взираха в заобикалящата ги история. Ей така мълчаливо, сякаш се опитваха да чуят стъпките, глъчта на отминалите поколения история преминала през това място.
Жената дошла при мен с желанието да закупи жалката ми драсканица, беше от този тип туристи. Още я помня как изглеждаше - застарвяща хипи, прикрита под скъпи дрехи, без грим и измито скандинавско лице. Говореше бавно и ясно. Имаше топли очи и огромна усмивка, която можеше да разтопи и Аляска.
Спомням си, че ми каза:
- Картините, рисунките са нещо истинско, не са като фотографиите, които запечатват момента някак бездушно, безпристрастно. Всяка една линия, чертичка която правиш на хартията е минала през мислите ти, запазила е в структурата си емоцията ти в момента. Дори и неправилна, крива, не на място, тя сама по себе си е точно на мястото си. Казват, че картините сами избират купувача си. Като влюбване от пръв поглед, не е нужно от обяснение - просто се случва.
Когато се обърна и тръгна към рейса, видях колегата със статива до мен, да тича след нея с негова рисунка, но тя само се усмихна и потъна в автобуса.

Вече отдавна не рисувам, или поне не така както тогава. Сега дори мога да рисувам по-добре, по-лесно и бързо, но техниката измести емоцията. Нея я няма. Може би времената са различни - меркантилни, парични и стресиращи. Рисувам за пари. Нещата не струват, но ме хранят, плащат сметки.
Преди време, ровейки из старите ми неща, намерих една картина. Видях я по различен начин. Очите на момичето от рисунката ме поразиха, бяха нейните. На жената която обърна живота ми последната година. Рисунката я бях  рисувал преди 20-тина години, а сега очите ме гледаха така както ме гледа Тя. Същите - тъмни, дълбоки, задушавайки те. Рамкирах я на следващия ден, сложих я в черно найлоново пликче и я подарих с молбата да отвори плика на рождения си ден.
Наскоро видях, че е свалена от стената й, както аз от живота й.
Докато пиша това, една жена ме попита:
- Не съжаляваш ли за нещата, които си направил?
- Съжалявам само за нещата, които не съм направил - убедено й отвърнах. Май.

00:20 a.m. SMS:
Obicham te!

Няма как да съжалявам.