сряда, 23 декември 2015 г.

СЛЕД КРАЯ НА СВЕТА

Влизайки сънен и с махмурлук в офиса, хвърлих чантата на стола се запътих първо към кафемашината.
Беше денят в който светът трябваше да свърши - 21.12.2012
Де да беше свършил обаче. Бях на поредната нова работа, след поредната шибана такава, в която освен шуробаджинащина, пари под масата, пряк началник отявлен педераст друго не се случи.
Започвах отначало. За пореден и пореден път.
Млади, ентусиазирани колеги, отворили офиса в 8, тичащи напред назад с угрижени изражения, изразяващи надежда, че променят света, усмихнaто ме поздравяваха и потупваха дружески по рамо и канехa от среща в среща.
Повръщаше ми се. Пих до посреднощ и гледах към небето дали няма да се зададе огромен астероид и сложи край на мъките на този болен свят.
Едва на 38 години, а бях най-възрастния тук и този ентусиазъм извиращ отвсякъде, ми идваше в повече и то най-вече защото беше гол и неподкрепен от нищо съществено.
Спасявайки се с кафето и цигарата в най-отдалечения ъгъл на терасата, телефонът ми звънна.

- Хей, как си рокерче? Как е на новото място? - усещах как се усмихва момичето от другата страна на линията.
- Ако щеш вярвай, единствено с теб исках да говоря днес - бях искрен.
- Знаеш ли, че днес е краят на света? 21-ви сме.
- Е, в Нова Зеландия вече е 22-ри и май всички са си живи и здрави там.
- Чакам те по обяд вкъщи. Ако ще свършва всичко, искам да сме заедно.
- Ооо, това е наистина много мило, 12:30 съм при теб.
- Чакам те!

Винаги след разговор с нея, нещата отвътре сякаш ми се пренареждаха, като перфектно тетрис ниво - празнините изчезваха, стърчащите и дразнещи ръбове се стопяваха. Оставаше един празен екран и надпис "Чудесно! Минавате на следващо ниво."

Последните години живеех живот сякаш заради другите, да се впиша в норми, правила, да се харесам, напасна на настроения, съобразявам, ненатрапвам, отстъпвам, правя компромис след компромис в името на какво?
"Проблемът на този свят е, че кадърните хора са изпълнени със съмнения, а глупаците с увереност" беше казал по-мъдър човек от мен и с всеки изминал ден се убеждавам в което.
Определено закъснях да заживея заради себе си, да махна капаците скриващи периферното зрение, да намаля темпото и послушам другото ми подтиснато аз.

Качвайки се тихо по стълбите, вече се надявах днес да не е последния ден, в който Земята ще спре да се върти. Вече не ми се слизаше.

Вратата беше открехната както винаги. Тихичко затворих зад себе си.
Беше само по червено секси бельо седнала на бара под абсорбатора с запален джойнт и купичка ягоди между краката.

3 години по-късно, седя срещу нея в коледно украсения бар, тя отново е в червено, ароматът отново на ягоди, но този път идваше от чая пред мен. Не я слушах, четях по устните й.
- Знаеш ли кой ден сме днес? - попитах,
- Да, рокерче, 21-ви нали?
- Да! 3 години след края на света, помниш ли?
- Хахаха, даааа, мога ли да забравя.
- И пак има вкус на ягоди.
- Always?
- Always!!!