петък, 23 декември 2016 г.

ДА ПРОПУСНЕШ КОЛЕДА (история в 3 изречения)















Лицемерно нагласени добрини.
Празни мисли, усмивки и джобове.
Повръщам в кофата на изхода на H&M, а Исус Костов от TaxiMe идва след 7 мин.

сряда, 7 декември 2016 г.

АНГЕЛИТЕ СЕ РАЖДАТ БЕЗ КРИЛЕ (история в 3 изречения)

















Принцеса, която трябваше да бъде кралица.
Падането не боли толкова, когато имаш криле, макар и прекършени.
В крайна сметка, когато Светът отива по дяволите, Бог си прибира първо ангелите.

понеделник, 21 ноември 2016 г.

четвъртък, 17 ноември 2016 г.

ONE MORE






















- Последна целувка... не, искам още една и тръгваме.
- Добре.
- А казах ли ти че …
- Да.
- Добре.

Сутринта езерото в парка все едно беше наобратно, размразено и сюреалистично.
Като нея.

8 МИЛИМЕТРА (история в 3 изречения)










- Е, доволен ли си, че я уволни?
- Трябваше!
- Не, трябваше да ти е с 15 сантиметра по-голям!

Тъпак!

сряда, 12 октомври 2016 г.

КРАЛЯТ НА РИБАРИТЕ


Има срещи - сюреалистични и нереални сякаш, които те оставят дълго време в ступор. Странни ситуации за които никога не си готов. Как ще реагираш - правилно или не, грубо или мило. Случват се ненадейно.

И отново дъжд, а беше спрял. Слънцето огряваше отсрещния тротоар, а над мен се изсипа като изведро. Скрих се под навеса на малко павилионче за цигари и лотарийни билети. Изведнъж усетих ръка на рамото си, даже не знам дали ме докосна или просто усетих присъствието и.
Зад мен стоеше беловлас и белобрад мъж над 60-те. Облечен странно, като скитник, но някак си чист с големи хлътнали в орбитите топли, сини и пронизващи очи. Носеше странна кожена шапка с козирка. Протегна ръка към мен, подавайки ми 70 стотинки и каза:

- Искам да си купя цигара от вас. Моля ви!
- Абсурд, господине - извадих от кутията цигара и му я подадох.
- Не, не, държа да си я платя - и остави стотинките на масичката зад мен с лотарийните билети. Сякаш му беше неудобно, а или може би защото се бях отдръпнал назад категоричен, че не искам пари.
- Когато искаш хляб, просто помоли. Когато искаш свобода, плати за нея - каза странникът, благодари ми и си тръгна.
- Господине, желаете ли нещо? - беше продавачката от павилиона.

Обърнах се към улицата да потърся странния мъдрец, прииска ми се да го снимам. Беше изчезнал така, както и се появи. Дъждът също.
Погледнах към стотинките на мократа масичка.

- Един лотариен билет, ако обичате.

Знам ли.

сряда, 5 октомври 2016 г.

3 WORDS SAD STORY



Отмина.
Остана нищо.


20 НЕПРАВИЛА ЗА НЕУСПЕШНА КОМПАНИЯ

След 20 години (по трудова книжка) на служба в над 10 български и чуждестранни компании, си направих равносметката, че от тях са останали не повече от 2-3 на пазара. Реших да изложа моята гледна точка на редови служител специалист та до високо ниво мениждър и да систематизирам в нещо като 20 "успешни правила" за "успеха" на повечето от тях.

Разбира се намигването в случая е повече от ясно и целта е по-скоро забавна, отколкото назидателна, но пък, ако някой намери и нещо полезно, ще се радвам, че съм бил полезен.



*Всяка прилика с действителна компания, не е случайна



1. КОЛКОТО ПОВЕЧЕ - ТОЛКОВА ПОВЕЧЕ
Наемайте хора, много хора. Друго е, компанията ви да е от 70-80 човека, вместо от 20 качествени. Гради имидж.

2. НЕ НА СПЕЦИАЛИСТИТЕ.
Искат много пари, има риск да ги откраднат от конкуренцията, а и винаги ще ви оспорват решенията.

3. ЗАОБГРАДЕТЕ СЕ С ВЕРНИ ХОРА
Намерете предадани хора, на които това им е единственото им качество, а прослуженото време - повод за гордост и самочувствие. Те са лицемерни и това ще ви кара да се чувствате добре.

4. НАЕМАЙ МНОГО МЛАДИ ХОРА.
Най-добре без никакъв опит, за предпочитане от провинцията и на стажантска програма. Тези, които не избягат след 3 месеца, след като сте инвестирали във време и пари, ги повишете - дайте им гръмки позициi с думичката "мениджър" в тях и им дайте право на мнение по всеки въпрос.

5. РОДНИНИ
Колкото повече, толкова по-добре. Парите трябва да останат в семейството. Те никога няма да допускат грешки, а и на вас никога няма да ви се наложи да се ядосвате и уволнявате, просто защото няма да можете, пък и така няма да има секс на работното място.

6. НИКОГА НЕ НАЕМАЙТЕ ХОРА ПО-КОМПЕТЕНТНИ ОТ ВАС
Лошо е за самочувствието ви, a и верните хора около вас биха се почувствали заплашени. Съответно това би ги озлобило и ще спрат да ви правят четки и подаръци.

7. ТОЛЕРИРАЙТЕ ПРОСЛУЖЕНОТО ВРЕМЕ
а не качеството на хората в компанията. Колкото повече време е даден служител, толкова повече го повишавайте, вдигайте заплатата и назначавайте на постове, където е най-малко компетентен.

8. НОВ БИЗНЕС
Непрекъснато се оглеждайте за нов бизнес, колкото по-различен и непознат от вашия - толкова по-добре. Оглеждайте пазара и ако нещо ви се струва печелившо - веднага създайте нов екип и хвърлете много ресурси в нещо измислено и работещо вече. Ще се учите в движение.

9. ДЕЛЕГИРАЙТЕ
Намерете някой никому неизвестен мениджър и му поверете бизнеса, а вие се отдайте на голф. Все пак сте собственик, не е престижно да ходите всеки ден на работа.

10. КОГАТО КАЧЕСТВЕНИ ХОРА ЗАПОЧНАТ ДА НАПУСКАТ
Обвинете ги пред всички в предателство и не се замисляйте защо предпочитат друга компания.

11. ФИЛОСОФИ
Винаги се оглеждайте в компанията за хора, които говорят много, бавно и ерудирано и накрая нищо не сте разбрали. Повишете ги и ги пращайте на срещи с клиенти, да обучават останалите в екипа. По важно е да изглеждаш умен, отколкото да си такъв в действителност.

12. РАЗЛИЧНИТЕ ВЪН
Усетите ли различен служител от останалите и оспорваш вашата философия за бизнес - веднага го уволнете. Заразно е.

13. СЪЗДАЙТЕ СТРОГИ ПРАВИЛА И ГЛОБИ
Служетелят трябва винаги да е под стрес, защото в противен случай, ще започне да надига глава и да иска повишение на заплата, бонуси или не дай боже заплащане на оувъртайм.

14. ЗАБРАНЕТЕ ВСИЧКИ РАЗСЕЙВАЩИ РАБОТАТА ФАКТОРИ
Интернет, музика, нерегламентирани почивки. Всички неспециалисти в компанията ви, а те както е редно са повечето, ще забравят съвсем да работят.

15. ПОКАЗНОСТ
Задължително е за растежа на компанията ви, е да демонстрирате показност - скъпа служебна и лична кола, скъпи ескурзии със съпругата ви. Винаги се хвалете на вашите служители с престижните колежи на децата ви и се оплаквайте непрекъснато, как вече 20 000 лв. на месец не ви стигат за нищо.

16. ПОМНЕТЕ
Вашата компания има повече нужда от талантливите хора, отколкото те от компанията ви. Така, че не ставайте заложник на това. Наемайте посредствени, евтиноплатени и без никакви особени качествета. Те ще са с вас до фалита ви.

17. МОТИВИРАЩИ РЕЧИ
Бъдете оратор! Изучете изкуството на популизма. Използвайте клишете от рода: "Не мислете какво компанията ще направи за вас, а какво вие ще направите за компанията"
Накарайте хората да се чувстват виновни за неуспехите и им насаждайте вина. Нека да останат с впечатлението, че потъването на кораба е по тяхна вина, не на капитана.


18. ИЗГРАДЕТЕ ПЛОСКА ЙЕРАРХИЧНА СТРУКТУРА
Нека всеки да се чувства мениджър, но винаги да се усеща, че има и по-мениджъри. Така отговорността винаги ще се размива, а вие винаги ще сте чист.

19. СЪЗДАЙТЕ ПОЗИЦИЯ "СЪТРУЖНИК"
2-3 % дял от компанията няма да съборят доходите ви, но за сметка на това тези служители ще работят денонощно за вас, ще се чувстват важни, ще се борят с зъби и нокти да следят за реда и приходите на компанията, без дори да подозират, че едва ли някога ще се възползват от тези дялове, a и с един ваш подпис са вън от дружеството.

20. ПОДМЕНЯЙТЕ НАЧЕСТО ХОРАТА В КОМПАНИЯТА
Така ще си спестите задружните колективи, приятелската обстановка, сработването на екипите, а от там и евентуално нови идеи и излишни разходи, които биха навредили на личния ви конфорт и самочувстие.



понеделник, 3 октомври 2016 г.

СИНЕ ...


... искаше ми тези неща, които съм ти написал по-долу под формата на 21 съвета, да ми ги беше написал и моя баща, така доста неща в този живот нямаше да ми се налага да ги откривам сам за себе си, чрез принципа на опита и грешката.
Казват, че правилното отражение на един мъж е това в очите на една жена. Научи се да бъдеш отразен по най-правилния начин и животът ти би бил по-хубав и смислен.

1. КОГАТО ГОВОРИШ С ЖЕНА, Я ГЛЕДАЙ В ОЧИТЕ.
Супер грозно, неприлично, обидно и притеснително за нея би било, при първа среща да я разглеждаш като БМВ на пазара в Горубляне.

2. НАУЧИ СЕ ДА ПОЛЗВАШ ДУМИТЕ.
Думите са важни, понякога дори са всичко. Една сериозна и интелигентна жена, оценява правилното им ползване. Замени често ползваните с правилните им синоними, като например: миришеш = ухаеш, свирни = обади се, ядеш = храниш се, ходиш = вървиш и тн.

3. НАУЧИ ЕЛЕМЕНТАРНИЯ ЕТИКЕТ ЗА ПОВЕДЕНИЕ
Някои неща са непреходни - освен разбира се, ако срещата ти не е със скейтърка на по бира в Борисовата, но дори и тогава, е редно да отвориш първо нейната бира.

4. ГРИЖИ СЕ ЗА РЪЦЕТЕ СИ
Не е нужно обезателно да ходиш на маникюр, но е добре след като си проверил маслото на колата и налял антифриз, да си изчистиш траурните лентички под ноктите.
С тези пръсти ще я докоснеш. Имай респект.

5. ИМАЙ 3 ЧИФТА ОБУВКИ МИНИМУМ
Редувай ги всеки ден - така и те ще си починат от теб и ще ти се отблагодарят с по-малко мирис. Мъжът се познава по обувките и ръцете.

6. БЕЛЬО, ЧОРАПИ СЕ НОСЯТ ЕДИН ДЕН
Лошият мирис у човека се дължи 80% на непрани дрехи.

7. ЧЕТИ ПОВЕЧЕ
Книги, не фейсбук постове. Чети класики - ще ти бъде от голяма полза за речника, чувството за хумор, фантазията и като цяло да бъдеш интересна компания.

8. ГЛЕДАЙ КЛАСИЧЕСКИ ФИЛМИ
В едно от последните си интервюта Ален Делон завършва с думите: "Съвременното кино, не те кара да мечтаеш"

9. ЧЕТИ ПОЕЗИЯ, ТЕКСТОВЕ НА ПЕСНИ (НЕ РАП)
Романтиката в нормални норми у мъжа се приема много добре.

10. ПИШИ ГРАМОТНО
2016-та сме, несериозно е да се извиняваш, че нямаш кирилизация на телефона ти.

11. НЕ ГОВОРИ ЗА ДРУГИ ЖЕНИ, ПРЕД ЖЕНА.
Всяка жена обича да бъде център, а не периферия. Не се намесват бивши, настоящи, майки или сестри. Не клюкарствай и не обсъждай никого. Това е запазена територия на жените.

12. НЕ СЕ ОПЛАКВАЙ ИЛИ ЖАЛВАЙ ПРЕД ЖЕНА.
Жените, като цяло са настроени грижовно и състрадателно, но изборът е твой, дали си търсиш приятелка или осиновяване.

13. ФУТБОЛЪТ ...
.... геймърството и пиянските истории остави за приятелите ти. Не съм чул за жена, която истински се забавлява от горепосочените теми.

14. НАУЧИ КАК СЕ ПРАВЯТ КОМПЛИМЕНТИ
Всеки обича комплиментите, но правилно дефинираните такива. "Днес изглеждаш страхотно" автоматично означава:  "Вчера беше страшен урод". Забрави фрази от рода: "За възрастта ти .." , "Не бих ти дал 40" , "Миришеш много хубаво" - миришат лайната, цветята ухаят.

15. ЗАБРАВИ ЗА СЕКСА НА ПЪРВА СРЕЩА
Колкото и да е нормално в днешно време, определено това няма да я накара да се почувства специална, ами просто като номер 73 например.

16. НАУЧИ СЕ КАК СЕ ОТКОПЧАВА СУТИЕН
Жените обичат сръчните мъже, а пък и това е един от най-сконфузните моменти, когато идва време за интимности. Запомни - сутиен се разкопчава с бутане, не с дърпане, както всичко в живота между другото.

17. НЕ ИЗПОЛЗВАЙ СИЛНИ ДУМИ ЧЕСТО
"Oбичам те", "обожавам те". Губят значение и смисъл.

18. БЪДИ КАВАЛЕР
Всъшност думата кавалер идва от испанската "кабайеро", което всъщност означава конник - прослойка испански рицари, аристократи, чието внимателно отношение към жените е било прословуто. Бъди внимателен към всички от противоположния пол, като по този начин ще демострираш искренност и това ще те разграничи от обикновенния сваляч еднодневка.

19. НАУЧИ ЖЕСТОВЕТЕ НА ЕЗИКА НА ТЯЛОТО
Така ще избегнеш много сконфузни ситуации, ще разбереш дали жената срещу теб е благосклонна и кога е по-добре да се оттеглиш с достойнство.

20. ЖЕНАТА ИЗБИРА
Така е било и така ще бъде и когато я видиш само по секси бельо от един комплект, ще си дадеш сметка, че решението за секса е било нейно.

21. КОГАТО ЕДНА ЖЕНА СИ ТРЪГНЕ...
... то е завинаги.
Гледай да не се случи.
Винаги помни думите на Моника Белучи: "Една жена може да обича така, все едно никога няма да си тръгне, но може и да се тръгне така, като все едно не е обичала никога"







сряда, 28 септември 2016 г.

ПИСМО В БУТИЛКА




"Здравей, как си? ...
...  знам, че мразиш профанизирането на комуникацията с "здравей", "хей", или "как си".

Ще започна наново, въпреки, че знам,че това няма да стигне до теб.

Реших да седна да ти напиша още едно писмо до себе си. Последната година започна да ми харесва да съм със себе си. Закусвам със себе си, обядвам със себе си, слушам музика със себе си.

След теб, остана нищо.

Оксиморон нали? "Остана нищо".
Не съм си мислил, че може да има толкова много нищо. Нищо изпълнено с хора, които говорят нищо, вълнуват се от нищо, срещат се с други нищота. Занимават ме с нищо.
Придават важност на нищо.

След теб, открих толкова нищо.
Понякога заобграждащото нищо, ме кара да забравя нещото, което имах и съм му благодарен всъщност, като се замисля.
И тогава се появяваш, отново.

И сядам да ти пиша.
И го трия.
Обещах ти. Обещах си.

Мисля, да разпечатам това писмо, да го сложа в бутилка и хвърля в мастиленото нощно море.
Беше ми казала, че съм като прилив, като отлив.

Всъщност слагам писмото в бутилка.

Но ще я изпия."









сряда, 31 август 2016 г.

ВЕРТИКАЛНА ГРАНИЦА

Събудих се от студена пот пълзяща по гърба ми. Механично станах и се отправих към кухнята, пуснах само осветлението на абсорбатора и запалих цигара. Нещо се е случило. Не вярвам в предчувствията, но защо тогава се събуждам с мисълта за нея и, че нямам вест от близо седмица след като и писах. Случвало се е с месеци да не се чуем, видим, а просто да прочета едно "- Хей, как си рокерче? Чуй тази песен..." Но никога не е оставяла неотговорено съобщение.
Измъкнах чашата си от мивката и я долях догоре.
Исках да заспя по-бързо и да не мисля повече, на сутринта знаех как да разбера всичко.

Влизайки в офиса, дори не минах първо през кафе-машината. Отворих компа и написах съобщение до най-добрата й приятелка:
" - Привет, как си? Абе, Мария ми се загуби нещо .. ваканция ли е?"

Направих кафе, взех цигарите и зачаках с отворен телефон на терасата.
Рефреш, след рефреш, цигара след цигара. Нищо.

Най-скапаните и дълги 20 минути, след това дойде и това:
- Зле е. Тежък инцидент. - прималя ми, не можех да мръдна.
- Дай ми телефона ти .. ако е удобно.

Някои хора живеят на ръба, така не заемат много място, освен огромно такова в сърцата на други. На важните за тях.
Не можех да отида да я видя. Не можех да я чуя. Сега има нужда да е сама. Знам, че ще ми се обади, когато е готова.
Знам, че скоро ще видя съобщението типично за нея:

"- Оффф, рокерче, колко имам да ти разправям ..."

Чакам те!




вторник, 19 юли 2016 г.

КЪЩА В ЧЕКМЕДЖЕ

Нафтовата печка бумтеше тихичко и равномерно. Мисля, че пак бях болен. Винаги когато имаше чайник с някакви отвари в него на печката, знаех, че съм болен. Стаята беше тъмна и само оранжевата светлинка от пламъка процеждащ се през малкото метално прозорче на печката, осветяваше едва, едва голямата стая. Прозорците бяха заскрежени. Обичах с пръсче през леглото да рисувам малки чертички и рисунки върху запотеното от вътрешната страна стъкло и да гледам през тях навън.
Мразех да съм болен.
Снегът затрупаше малкия, разронен от времето перваз на прозореца и вече минаваше нивото на дългите като кремвиршчета възглавнички, които слагахме между старите черчевета за изолация и да не духа зимата през старата и изкривена дограма. Навън малкият ни двор беше изцяло покрит със сняг и единствената улична лампа от другата страна на оградата ни, осветяваше всичко наоколо заради снега. Беше страхотен приятел в онзи момент.
Мразех тъмнината. Дори когато не бях болен.
Малко спомени имам като дете от къщата ни, но тези които имам, са ясни, чисти и изпълнени с мирис на старо дърво, бръшлян и мушмоли.
Сутринта се събудих пръв от цялата къща. Винаги съм бил ранобудник. Особено когато нощта ми е минала тежко от поредната болест. Бързах тихичко да се измъкна от леглото, преди нашите да са ме усетили и отново натъпкали с чайове, компреси и лекарства.
Нахлузих пантофите, любимия раздърпан пуловер с червена петолъчка на гърдите върху горнището на пижамата и се отправих към стълбището към тавана. В другите стаи беше страхотен студ зимата. Отоплявахме само хола и трапезарията, които се деляха само от една завеса. Зимата се събирахме всички там - майка, татко и баба. Дядо не помня, беше починал няколко години преди историята която пиша. Бил съм на 3 и пак съм бил болен. Било е март месец и е било много горещо. Цял ден играл табла с приятели и бил много весел. Вечерта дори не се разсърдил, когато намерил в джоба на палтото си цялата си пачка от билетчета за трамвая, накъсани на милиони парченца от моя милост. Смял се от сърце. Чакали линейка 2 часа. Нямало такава в София, заради поредния Априлски пленум на БКП. Когато дошли, просто го отнесли с нея. Починал в ръцете на мама.
Дядо живеел на тавана. Много ме беше страх от тавана, а колко обичах да ходя там. Мама не даваше. Страх я беше да не падна от стръмните скърцащи зловещо стълби. Всъщност си мисля, че не ме пускаше там, защото и тя не искаше да се качва. Беше оставила така, както е било докато дядо е живял.
Та ранните сутрини, докато всички спяха, обичах да се промъквам до стълбите по тъмния коридор. Никъде нямаше прозорци, а до ключовета на лампите не стигах. Беше тъмно като нощ, дори през деня. Бях си измислил една игра за да преодолея страха и да мога да стигна до тавана - правех няколко крачки напред и после бягах към светлото назад. Стълба по стълба и после бегом назад. Най-трудно беше, най-горе при последното стъпало. Пътят назад беше дълъг, тъмен, стръмен и опасен, а пред мен стояха две затворени врати. Една към малко коридорче на тавана и другата към самaта таванска стаичка, където бе живял дядо.
Любовта и интереса ми към тази стаичка, беше по-силен и от най-страшните чудовища живеещи в тъмното горе, между старите прашясали столове, скринове, метални детски корита, градински пейки, маси и какво ли още не.
Един път влязъл вече в светлата и уютна стаичка, всичките ми страхове се изпаряваха. Комина от печката долу минаваше през пода на стаята и отиваше към покрива и може би това беше и най-топлата част от къщата, а малкото на вид прозорче, гледаше на изток и се извисяваше над дървета от двора, оградата и отсрещните къщи. Ранните слъчеви лъчи минаваха през хвърчащите прашинки в стаята като в кино салон. Всеки път филмът беше различен и различно дълъг, зависимост, колко време и трябваше на мама или баба, да се сетят, че ме няма в леглото.
Стаята беше пълна с какви ли не съкровища - огромно бюро писалище с аптекарско подредени на него писалки, мастилници, преспапиета, класьори с марки, моливи и какви ли не неща, които идея си нямах за какво служат.
Имаше и един голям съндък - дървен и тапициран с леко захабена и проядена от молци материя и голяма метална закопчалка, за която ключът трябваше да е някъде из голямото бюро. Беше като на пиратите от филмите. Години по-късно разбрах какво има вътре.
Стълбите изкърцаха, сърцето ми заби лудо.
- Сине, пак ли си горе? Слизай да закусваш, че имаш да си пиеш сиропа за кашлица. - беше мама. Беше запалила лампите по стълбите.
- И нали съм ти казвала, да не се качваш сам горе и то по пижама, виж целия си в паяжини.
- Мамо, кога ще ми покажеш нещата на дядо?
- И това ще стане. Не бързай да порастваш.

Не бързах, но къщата вече я няма. Няколко години по-късно, мама се раздели с татко. Каза, че не може сама да се справя с къщата и някой ден, ще ни падне на главите.
Бях сам да гледам, когато багерите дойдоха. Мама не дойде. Под тежките вериги, виждах, отломките от страшния за мен таван. Бяха вече безащитни и не толкова страшни. След няколко часа остана само една огромна дупка на мястото на къщата и една още по-голяма в мен.

Днес живея на същото място, но в кооперация. Нямаме таван, но разположението на стаите остана същото като на старата ни къща, а самата тя се побра в онзи стар пиратски съндък, ключът от който е вече в мен и седи в най-горното ми чекмедже на бюрото.

Вечер 6 годинишния ми син, отивайки си към стаята, го виждам как притичква и той по тъмния коридор без да поглежда назад.
- Тате, ще ми оставиш ли запалено в коридора и няма да гасиш нали? - се провиква всяка вечер.
- Страх ли те? Не си ли голям вече? - го питам все?
- Утре ще съм голям, сега ме е страх.
- Добрее, не бързай.

"...не съм се изгубил безследно, щом той ме повтаря, нали?"






сряда, 29 юни 2016 г.

BEFORE THE RAIN

Има нещо странно в летния дъжд - започва от нищото, изневиделица с големи капки, първоначално на рядко, сякаш да те предупреди, че имаш време да потърсиш подслон, ако имаш нужда разбира се и в последствие природата те залива за 5-6 минути с цялата вода на света. Даже по някое време си мислиш, дали да не започнеш да събираш животни по двойки.

Вървях по обезцветената от мрачното време павирана улица, разхождайки кучето в една ръка и чадър в другата, точно след подобен 5 минутен воден апокалипсис. Все още продължаваше да вали, но  вече съвсем слабо.
Винаги съм мразил чадърите. Казвал съм си, че видя ли се с чадър в ръка някой ден, значи съм безвъзвратно остарял. 
Разминавах се по тротоара с други остаряли като мен с чадъри в ръце, като някак си негласно се редувахме, кой ще вдигне и кой свали своя, за да можем да се разминем.

Тогава, срещу мен се появи странно създание - момиче около 25 годишно, само по бяла ризка с късо ръкавче, черна къса пола, вързана на кок черна коса и мокра до кости. Вървеше, прегърнала себе си, трепереща, замислена, гледаща надолу към разбитите плочки и с зачервени очи. Дори си мисля, че плачеше. 
Нито бързаше, нито пък вървеше много бавно, дори ми се струваше, че и тя не знаеше точно накъде.
Не знам защо, но сякаш виждах отражението си в нея. Отражение на моите мисли от деня, от последната седмица, месец, година. Вгледан в погледа й, изражението й - знаех през какво преминава. Видял ли си подобен поглед, не го забравяш. Всички разбити сърца си приличат.

Пресякох пътя й и подадох чадъра си с думите: " - вземи, подарък е".  Тя подскочи назад уплашена, явно я бях извадил от някое много далечно място в мислите й.

- Вземи го наистина, на мен не ми трябва. С шапка съм, пък и вече се прибирам с кучето, а и живея на близо - продължих аз с опитите. Тя плахо протегна ръчичка и го взе, но продължаваше да отстъпва назад уплашено.
- Благодаря! - само това каза, като вече се прокрадна и лека усмивка. Тичешком продължи по пътя си, като се обърна назад сякаш да се убеди, че не я преследвам.

Заваля отново, този път още по-силно и отпреди.

Няколко дни след тази случка, отново на същия тротоар я срещнах пак. Вървяхме отново един срещу друг. Този път тя не беше сама и този път не трепереше, не беше и прегърната от себе си. Беше друг човек - щастлив. Погледна ме, всъщност погледна през мен. Не ме позна, а може и да бях прозрачен, както и всъщност всички останалите хора около теб, когато си влюбен.

Погледнах небето, отново бе на път завали. Забързах крачка към къщи. Бях отказал чадърите.


"Живеем в драма, но ще умрем в комедия"

петък, 1 април 2016 г.

НЕВИДИМИЯТ

Студено мамка му.
Въпреки, че слънцето от няколко дни насам е благосклонно към нас двуколесните на пътя, сутрините са болезнено хладни. Една жена в кола на светофара до мен, ме изгледа доста странно докато си бършех сълзите изпод очилата, породени от насрещния леден вятър. Усмихнах и се, за да и докажа, че не съм някакъв лигав и разтроен байкър, а че просто лицето ми е почти сковано от 4-те градуса по Целзий.
Светна зелено, побързах да се изтегля напред и да се престроя в лявата лента. Карам там рядко, просто днес, исках да я видя. Знаех, че ще я видя и че няма да мога да сменя посоката.
Излизайки от тунела, на следващия светофар беше тя. В насрещното. Гледаше напред, замислена, концентрирана.
Винаги съм се възхищавал на хората гледащи напред - силни, амбициозни, фокусирани и целеустремени.
Разминавайки се, ръката ми остана застинала в жеста на въздушна целувка, която й пратих. Не я видя.
Бях невидим.
Целувката замина към моторист каращ непосрествено зад нея. Tой поне ми отвърна.
Нелепо.


петък, 18 март 2016 г.

ХРОНИКА НА ЕДНА ПРЕДИЗВЕСТЕНА СМЪРТ


- Сантиментален глупак! Обади й се и се вижте.
- Ако я видя, ще се случат две неща: 1 ще разбера, че всичко е минало и трябва да гледам в другата посока и да се опитам да я забравя или 2 - ще я пожелая още по-силно, повече от всякога и все по-невъзможно да бъда с нея.
И двата варианта не ме устройват.
- Има и трети - да разбереш, че всичко е минало, да гледаш в другата посока, да я пожелаеш по-силно отвсякога и да се опиташ да бъдеш отново с нея. Какво губиш?

Синевата от телевизора изпълваше задимения хол, като северно сияние, картинките минаваха като счупен калейдоскоп пред очите ми, преминавайки през съзнанието ми, без да оставят следа. Звукът беше просто шум, който прикриваше мислите ми, които сякаш се страхувах, че звучат на глас.
Цигарата догаряше заедно със съзнанието ми. Тогава един образ от синята картина, сякаш спря на пауза. Беше Тя, с вързана коса на кок, усмихващи се очи, острото волево носле и устни казващи целуни ме. Целуна друг. И тя беше друга. 
Взех телефона, светването на екрана, прободе съзнанието ми като игла.
Написах й - "Искам да те видя". Емоционално, необмислено, инстинктивно и най-вероятно грешно, както всичко, което правех последните 3 години.
Затворих. Изпитах вина. Защо исках да разбутвам нещо отдавна заровено, забравено?
Легнах, затворих очи и опитах да мисля за друго, трябваше да спя. Да успея да заспя.

Отговорът е бил внезапен. Минута след моя въпрос. Обикновено минаваха дни, ако изобщо имаше такъв.
"Ами, виж ме."
Видях го едва на сутринта. Нямаше връщане назад - едва дочаках да стане поне 9. Държах пръст над номера й, и гледах часовника, ръката ми трепереше, дланта ми се потеше, оставих телефона до кафето. Посегнах отново, дори не докоснах дисплея, сякаш телефона сам набра.
Не помня разговора, само емоцията и това, че ще се чуем вечерта.

- Наздраве, яко парти, малко шумно тук а, имаше куче нали?, утре нали ще приключим с проекта, какво пиеш? - безмислена, фирмено-клиентска среща. Не спирах да гледам телефона, бе едва 20:00, не ми се пиеше. Чаках.
21:00 часа - нищо.
- Голяма водка с много лед, лайм и тоник, ако обичате - към сервитьорката. 
- През 5 мин. си гледаш телефона, бързаш ли? - опита се да ме заговори някой.
- Тъп навик, служебната поща, извинявам се.

21:40 часа - нищо
- Може ли още една голяма водка, пак с лед, но без тоник.

21:45 часа
"Къде си?" - чаканото съобщение.
Излетях навън
- Господине, а водката? 

Вървях, не гледах назад, не мислех, не разсъждавах, движех се машинално.
Сякаш не бяха минали почти две години. Опитвах се да бъда весел, да я разсмивам, говорех и несвързано, на моменти буцата в гърлото ме задавяше, а в други се налагаше да поглеждам към тавана за да не ме издадaт сълзите.

Колата спря под светещия билборд, държах ръката й така както преди 3 години. Не я целунах или поне не така, както исках.
Трябваше да избягам отново. Отново да тичам далеч от самия мен, от чувствата, от емоциите си, от сърцето си.
Стана така, както предположих. Мразя се, когато знам, че отново ще излеза прав. 
Пожелах я повече от всякога, от всичко и всеки, а успях да кажа единствено:

- Липсваш.
















петък, 29 януари 2016 г.

ОТНЕСЕН ОТ ВИХЪРА

Казват, че когато силно пожелаеш нещо, то се материализира. Проблемът е, че никога не си подготвен, идва изненадващо, отникъде, въпреки, че толкова силно си го желал и не знаеш какво да правиш с него, когато се появи. Действаш неадекватно. Глупаво и нелепо.
Вървях по тъмния, мокър и хлъзгав тротоар и мислех, за последния път, когато ми се случи. За думите, които Тя ми написа след това - "..ти беше болка, торнадо, вихър в чаша вода". Думи в минало време.
Знаех, че сигурно ще я видя тази вечер, имах покана за същото събитие, където със сигурност щеше да бъде и тя, но знаех, че и не трябва да ходя и нямаше да отида.
Щеше да боли.

Спрях пред осветеното магазинче за цигари.
- Две кутии син Кемъл ако обичате.
- Къс или дълъг?
- Къс.
Продавачката се зарови из стелажите, а аз нямаше причина да се обърна към улицата зад мен, но усещах, че трябваше да го направя.
Беше именно този нереален момент, секундите в които не знаеш дали не са плод на въображението ти. Колата й преминаваше бавно, на метри зад мен, намалявайки към приближаващото се кръстовище.
Тръгнах, бавно и несигурно, колената ми трепереха, не знаех точно какво правя. Вървях по платното, асфалтът кървеше отразявайки червения цвят на семафора. Вървях, а се чувствах, че тичам, всичко се въртеше, главата ми пулсираше от въпроси - какво правиш? Къде отиваш? Спри!
Закован насред движението, на метри зад нея. Около мен всичко светеше, премигваше, като светлините от прозорците на бързо преминаващ влак. Откъснати картини и моменти, които ме преследват през последната година. Следи водещи към нея и неизбледняващи спомени.
Днес дори се сблъсках в коридора с една от причините да не я виждам поне за малкото време което можех. Причината говореше мазно и лигаво с едно момиче, чух само фразата "- Знааачи, ако не беше, жена, щеше да видиш ти, хахахаа"
Обърнах се към него с думите:
- И какво като е жена, не бъди толкова еманципиран - шибни и един шамар, защо лицемерничиш? - уж на шега го подметнах, но аз си знаех, какво точно влагам в думите си.
Той продължавайки да се хили, премижал с малките си свински очички отвърна:
- За това аз нося папийонка, а ти караш мотор.
- Педал! - отвърнах наум. Май.

Писък на спирачки.
- Махни се от платното бе идиот! - някой изкрещя зад мен. Стоях още като вцепенен насред улицата, а колата й отдавна зави наляво и се бе стопила в нищото.
Върнах се бавно към жената от магазинчето.
- Господине, цигарите си забравихте. Добре ли сте? Помислих, че ще ви бутне кола.
- Колко ви дължа?
- Девет и четиресет. Призрак ли видяхте?
- Не, ангел! Дайте ми и бутилка Джеймисън.