петък, 29 януари 2016 г.

ОТНЕСЕН ОТ ВИХЪРА

Казват, че когато силно пожелаеш нещо, то се материализира. Проблемът е, че никога не си подготвен, идва изненадващо, отникъде, въпреки, че толкова силно си го желал и не знаеш какво да правиш с него, когато се появи. Действаш неадекватно. Глупаво и нелепо.
Вървях по тъмния, мокър и хлъзгав тротоар и мислех, за последния път, когато ми се случи. За думите, които Тя ми написа след това - "..ти беше болка, торнадо, вихър в чаша вода". Думи в минало време.
Знаех, че сигурно ще я видя тази вечер, имах покана за същото събитие, където със сигурност щеше да бъде и тя, но знаех, че и не трябва да ходя и нямаше да отида.
Щеше да боли.

Спрях пред осветеното магазинче за цигари.
- Две кутии син Кемъл ако обичате.
- Къс или дълъг?
- Къс.
Продавачката се зарови из стелажите, а аз нямаше причина да се обърна към улицата зад мен, но усещах, че трябваше да го направя.
Беше именно този нереален момент, секундите в които не знаеш дали не са плод на въображението ти. Колата й преминаваше бавно, на метри зад мен, намалявайки към приближаващото се кръстовище.
Тръгнах, бавно и несигурно, колената ми трепереха, не знаех точно какво правя. Вървях по платното, асфалтът кървеше отразявайки червения цвят на семафора. Вървях, а се чувствах, че тичам, всичко се въртеше, главата ми пулсираше от въпроси - какво правиш? Къде отиваш? Спри!
Закован насред движението, на метри зад нея. Около мен всичко светеше, премигваше, като светлините от прозорците на бързо преминаващ влак. Откъснати картини и моменти, които ме преследват през последната година. Следи водещи към нея и неизбледняващи спомени.
Днес дори се сблъсках в коридора с една от причините да не я виждам поне за малкото време което можех. Причината говореше мазно и лигаво с едно момиче, чух само фразата "- Знааачи, ако не беше, жена, щеше да видиш ти, хахахаа"
Обърнах се към него с думите:
- И какво като е жена, не бъди толкова еманципиран - шибни и един шамар, защо лицемерничиш? - уж на шега го подметнах, но аз си знаех, какво точно влагам в думите си.
Той продължавайки да се хили, премижал с малките си свински очички отвърна:
- За това аз нося папийонка, а ти караш мотор.
- Педал! - отвърнах наум. Май.

Писък на спирачки.
- Махни се от платното бе идиот! - някой изкрещя зад мен. Стоях още като вцепенен насред улицата, а колата й отдавна зави наляво и се бе стопила в нищото.
Върнах се бавно към жената от магазинчето.
- Господине, цигарите си забравихте. Добре ли сте? Помислих, че ще ви бутне кола.
- Колко ви дължа?
- Девет и четиресет. Призрак ли видяхте?
- Не, ангел! Дайте ми и бутилка Джеймисън.