петък, 18 март 2016 г.

ХРОНИКА НА ЕДНА ПРЕДИЗВЕСТЕНА СМЪРТ


- Сантиментален глупак! Обади й се и се вижте.
- Ако я видя, ще се случат две неща: 1 ще разбера, че всичко е минало и трябва да гледам в другата посока и да се опитам да я забравя или 2 - ще я пожелая още по-силно, повече от всякога и все по-невъзможно да бъда с нея.
И двата варианта не ме устройват.
- Има и трети - да разбереш, че всичко е минало, да гледаш в другата посока, да я пожелаеш по-силно отвсякога и да се опиташ да бъдеш отново с нея. Какво губиш?

Синевата от телевизора изпълваше задимения хол, като северно сияние, картинките минаваха като счупен калейдоскоп пред очите ми, преминавайки през съзнанието ми, без да оставят следа. Звукът беше просто шум, който прикриваше мислите ми, които сякаш се страхувах, че звучат на глас.
Цигарата догаряше заедно със съзнанието ми. Тогава един образ от синята картина, сякаш спря на пауза. Беше Тя, с вързана коса на кок, усмихващи се очи, острото волево носле и устни казващи целуни ме. Целуна друг. И тя беше друга. 
Взех телефона, светването на екрана, прободе съзнанието ми като игла.
Написах й - "Искам да те видя". Емоционално, необмислено, инстинктивно и най-вероятно грешно, както всичко, което правех последните 3 години.
Затворих. Изпитах вина. Защо исках да разбутвам нещо отдавна заровено, забравено?
Легнах, затворих очи и опитах да мисля за друго, трябваше да спя. Да успея да заспя.

Отговорът е бил внезапен. Минута след моя въпрос. Обикновено минаваха дни, ако изобщо имаше такъв.
"Ами, виж ме."
Видях го едва на сутринта. Нямаше връщане назад - едва дочаках да стане поне 9. Държах пръст над номера й, и гледах часовника, ръката ми трепереше, дланта ми се потеше, оставих телефона до кафето. Посегнах отново, дори не докоснах дисплея, сякаш телефона сам набра.
Не помня разговора, само емоцията и това, че ще се чуем вечерта.

- Наздраве, яко парти, малко шумно тук а, имаше куче нали?, утре нали ще приключим с проекта, какво пиеш? - безмислена, фирмено-клиентска среща. Не спирах да гледам телефона, бе едва 20:00, не ми се пиеше. Чаках.
21:00 часа - нищо.
- Голяма водка с много лед, лайм и тоник, ако обичате - към сервитьорката. 
- През 5 мин. си гледаш телефона, бързаш ли? - опита се да ме заговори някой.
- Тъп навик, служебната поща, извинявам се.

21:40 часа - нищо
- Може ли още една голяма водка, пак с лед, но без тоник.

21:45 часа
"Къде си?" - чаканото съобщение.
Излетях навън
- Господине, а водката? 

Вървях, не гледах назад, не мислех, не разсъждавах, движех се машинално.
Сякаш не бяха минали почти две години. Опитвах се да бъда весел, да я разсмивам, говорех и несвързано, на моменти буцата в гърлото ме задавяше, а в други се налагаше да поглеждам към тавана за да не ме издадaт сълзите.

Колата спря под светещия билборд, държах ръката й така както преди 3 години. Не я целунах или поне не така, както исках.
Трябваше да избягам отново. Отново да тичам далеч от самия мен, от чувствата, от емоциите си, от сърцето си.
Стана така, както предположих. Мразя се, когато знам, че отново ще излеза прав. 
Пожелах я повече от всякога, от всичко и всеки, а успях да кажа единствено:

- Липсваш.