вторник, 19 юли 2016 г.

КЪЩА В ЧЕКМЕДЖЕ

Нафтовата печка бумтеше тихичко и равномерно. Мисля, че пак бях болен. Винаги когато имаше чайник с някакви отвари в него на печката, знаех, че съм болен. Стаята беше тъмна и само оранжевата светлинка от пламъка процеждащ се през малкото метално прозорче на печката, осветяваше едва, едва голямата стая. Прозорците бяха заскрежени. Обичах с пръсче през леглото да рисувам малки чертички и рисунки върху запотеното от вътрешната страна стъкло и да гледам през тях навън.
Мразех да съм болен.
Снегът затрупаше малкия, разронен от времето перваз на прозореца и вече минаваше нивото на дългите като кремвиршчета възглавнички, които слагахме между старите черчевета за изолация и да не духа зимата през старата и изкривена дограма. Навън малкият ни двор беше изцяло покрит със сняг и единствената улична лампа от другата страна на оградата ни, осветяваше всичко наоколо заради снега. Беше страхотен приятел в онзи момент.
Мразех тъмнината. Дори когато не бях болен.
Малко спомени имам като дете от къщата ни, но тези които имам, са ясни, чисти и изпълнени с мирис на старо дърво, бръшлян и мушмоли.
Сутринта се събудих пръв от цялата къща. Винаги съм бил ранобудник. Особено когато нощта ми е минала тежко от поредната болест. Бързах тихичко да се измъкна от леглото, преди нашите да са ме усетили и отново натъпкали с чайове, компреси и лекарства.
Нахлузих пантофите, любимия раздърпан пуловер с червена петолъчка на гърдите върху горнището на пижамата и се отправих към стълбището към тавана. В другите стаи беше страхотен студ зимата. Отоплявахме само хола и трапезарията, които се деляха само от една завеса. Зимата се събирахме всички там - майка, татко и баба. Дядо не помня, беше починал няколко години преди историята която пиша. Бил съм на 3 и пак съм бил болен. Било е март месец и е било много горещо. Цял ден играл табла с приятели и бил много весел. Вечерта дори не се разсърдил, когато намерил в джоба на палтото си цялата си пачка от билетчета за трамвая, накъсани на милиони парченца от моя милост. Смял се от сърце. Чакали линейка 2 часа. Нямало такава в София, заради поредния Априлски пленум на БКП. Когато дошли, просто го отнесли с нея. Починал в ръцете на мама.
Дядо живеел на тавана. Много ме беше страх от тавана, а колко обичах да ходя там. Мама не даваше. Страх я беше да не падна от стръмните скърцащи зловещо стълби. Всъщност си мисля, че не ме пускаше там, защото и тя не искаше да се качва. Беше оставила така, както е било докато дядо е живял.
Та ранните сутрини, докато всички спяха, обичах да се промъквам до стълбите по тъмния коридор. Никъде нямаше прозорци, а до ключовета на лампите не стигах. Беше тъмно като нощ, дори през деня. Бях си измислил една игра за да преодолея страха и да мога да стигна до тавана - правех няколко крачки напред и после бягах към светлото назад. Стълба по стълба и после бегом назад. Най-трудно беше, най-горе при последното стъпало. Пътят назад беше дълъг, тъмен, стръмен и опасен, а пред мен стояха две затворени врати. Една към малко коридорче на тавана и другата към самaта таванска стаичка, където бе живял дядо.
Любовта и интереса ми към тази стаичка, беше по-силен и от най-страшните чудовища живеещи в тъмното горе, между старите прашясали столове, скринове, метални детски корита, градински пейки, маси и какво ли още не.
Един път влязъл вече в светлата и уютна стаичка, всичките ми страхове се изпаряваха. Комина от печката долу минаваше през пода на стаята и отиваше към покрива и може би това беше и най-топлата част от къщата, а малкото на вид прозорче, гледаше на изток и се извисяваше над дървета от двора, оградата и отсрещните къщи. Ранните слъчеви лъчи минаваха през хвърчащите прашинки в стаята като в кино салон. Всеки път филмът беше различен и различно дълъг, зависимост, колко време и трябваше на мама или баба, да се сетят, че ме няма в леглото.
Стаята беше пълна с какви ли не съкровища - огромно бюро писалище с аптекарско подредени на него писалки, мастилници, преспапиета, класьори с марки, моливи и какви ли не неща, които идея си нямах за какво служат.
Имаше и един голям съндък - дървен и тапициран с леко захабена и проядена от молци материя и голяма метална закопчалка, за която ключът трябваше да е някъде из голямото бюро. Беше като на пиратите от филмите. Години по-късно разбрах какво има вътре.
Стълбите изкърцаха, сърцето ми заби лудо.
- Сине, пак ли си горе? Слизай да закусваш, че имаш да си пиеш сиропа за кашлица. - беше мама. Беше запалила лампите по стълбите.
- И нали съм ти казвала, да не се качваш сам горе и то по пижама, виж целия си в паяжини.
- Мамо, кога ще ми покажеш нещата на дядо?
- И това ще стане. Не бързай да порастваш.

Не бързах, но къщата вече я няма. Няколко години по-късно, мама се раздели с татко. Каза, че не може сама да се справя с къщата и някой ден, ще ни падне на главите.
Бях сам да гледам, когато багерите дойдоха. Мама не дойде. Под тежките вериги, виждах, отломките от страшния за мен таван. Бяха вече безащитни и не толкова страшни. След няколко часа остана само една огромна дупка на мястото на къщата и една още по-голяма в мен.

Днес живея на същото място, но в кооперация. Нямаме таван, но разположението на стаите остана същото като на старата ни къща, а самата тя се побра в онзи стар пиратски съндък, ключът от който е вече в мен и седи в най-горното ми чекмедже на бюрото.

Вечер 6 годинишния ми син, отивайки си към стаята, го виждам как притичква и той по тъмния коридор без да поглежда назад.
- Тате, ще ми оставиш ли запалено в коридора и няма да гасиш нали? - се провиква всяка вечер.
- Страх ли те? Не си ли голям вече? - го питам все?
- Утре ще съм голям, сега ме е страх.
- Добрее, не бързай.

"...не съм се изгубил безследно, щом той ме повтаря, нали?"