сряда, 31 август 2016 г.

ВЕРТИКАЛНА ГРАНИЦА

Събудих се от студена пот пълзяща по гърба ми. Механично станах и се отправих към кухнята, пуснах само осветлението на абсорбатора и запалих цигара. Нещо се е случило. Не вярвам в предчувствията, но защо тогава се събуждам с мисълта за нея и, че нямам вест от близо седмица след като и писах. Случвало се е с месеци да не се чуем, видим, а просто да прочета едно "- Хей, как си рокерче? Чуй тази песен..." Но никога не е оставяла неотговорено съобщение.
Измъкнах чашата си от мивката и я долях догоре.
Исках да заспя по-бързо и да не мисля повече, на сутринта знаех как да разбера всичко.

Влизайки в офиса, дори не минах първо през кафе-машината. Отворих компа и написах съобщение до най-добрата й приятелка:
" - Привет, как си? Абе, Мария ми се загуби нещо .. ваканция ли е?"

Направих кафе, взех цигарите и зачаках с отворен телефон на терасата.
Рефреш, след рефреш, цигара след цигара. Нищо.

Най-скапаните и дълги 20 минути, след това дойде и това:
- Зле е. Тежък инцидент. - прималя ми, не можех да мръдна.
- Дай ми телефона ти .. ако е удобно.

Някои хора живеят на ръба, така не заемат много място, освен огромно такова в сърцата на други. На важните за тях.
Не можех да отида да я видя. Не можех да я чуя. Сега има нужда да е сама. Знам, че ще ми се обади, когато е готова.
Знам, че скоро ще видя съобщението типично за нея:

"- Оффф, рокерче, колко имам да ти разправям ..."

Чакам те!